Драконите на изчезналата луна [bg]

— Имате ли някакви новини за моя син? Жив ли е той? — попита Алхана с пребледняло лице.

— Не зная, госпожо — отвърна уклончиво Джерард. — Надявам се и го вярвам, но няма как да го знам със сигурност.

Алхана кимна, след което стори нещо напълно неочаквано. Обърна се към Гилтас:

— Знаеш какъв ще бъде отговорът ми, племеннико. Синът ми е затворник. Ще сторя всичко по силите си, за да го освободя. — По бузите й бяха разцъфнали едва забележими алени петна. — Но като крал на своя народ ти също имаш право да изразиш мнението си.

Гилтас трябваше да бъде доволен. Може би дори отмъстен. Само че бе прекарал нощта, без да склони глава. Беше уморен до смърт.

— Сър Джерард, ако се притечем на помощ на рицарите срещу Санкшън, можем ли да се надяваме, че в замяна те ще ни помогнат да си върнем обратно земите?

— Това зависи от Съвета, Ваше Величество — отговори с неудобство Джерард. Ала сякаш, за да подчертае, че осъзнава колко неуместен е отговорът му, прибави убедено: — Не съм сигурен в отговора им, но зная, че аз с готовност се вричам да сторя всичко по силите си във ваша полза.

— За което ви благодарим, сър — каза Гилтас и се обърна към Алхана. — Бях против този поход още от самото начало, не го крия. Злочестините, които предвидих, се спуснаха над нас. Вече сме изгнаници, без дом, без родина. Ала ако обърнем гръб на обещанието, дадено от Самар, Царицата ще ликува. Първата й задача ще бъде да ни унищожи напълно, да ни изличи от лицето на земята. Съгласен съм. Трябва да се насочим към Санкшън.

— Имате своя отговор, сър Джерард — обяви Алхана. — Квалинестите и силванестите са единни. Ще се присъединим към свободните народи на Ансалон и ще се борим до пълното унищожение на царица Такхизис и нейните армии.

Джерард поблагодари уважително. Очевидно изпитваше облекчение и нямаше търпение да потеглят. Драконите продължаваха да се реят над тях, а сенките на разперените им криле да се плъзгат през долината. Елфите ги поздравяваха с радостни викове, сълзи и благословии, а в отговор на приветствията им драконите на свой ред скланяха гордите си глави.

Малко по-късно крилатите създания започнаха да се спускат към вътрешността на долината по едно или две. Войните на елфите се качваха на гърбовете им на цели дузини. Така бяха потегляли те в битка във времената на Хума. Така бяха потегляли към сражението и по време на Войната на Копието. Въздухът бе натегнал от някаква съдбовност. Елфите отново запяха, а в песните им се говореше за слава и за победа.