Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Всеки шум в двореца караше бедната девойка да си мисли, че идват при нея. Всеки случаен минувач през двора й се струваше пратеник на краля.
Удари единадесет, после единадесет и четвърт, после единадесет и половина. Струваше й се, че минутите текат бавно, а те си отиваха толкова бързо!
Удари единадесет и три четвърти.
Полунощ, полунощ! Това беше краят на всички очаквания. С последния удар на часовника угасна последната светлина, с последната светлина угасна и последната надежда.
Значи кралят я измами, наруши клетвата, която й беше дал сутринта. Само дванадесет часа деляха клетвата от клетвопрестъпването. Толкова кратко траяха нейните илюзии! Значи кралят не само не обича, а дори и презира тази, върху която се бяха нахвърлили всички. Той до такава степен я презира, че дори не я бе защитил от безчестието на изгонването, равняващо се на позорна присъда. Всъщност самият той, самият крал, беше истинската причина за това безчестие.
Горчива усмивка, единствен израз на гнева, се беше появила на ангелското лице на жертвата след тази дълга борба. Действително, какво й оставаше на тази земя освен краля? Нищо. Оставаше само Бог на небето.
Тя се обърна към разпятието и го целуна. Ако някой беше надзърнал в тази минута в стаята и, щеше да види, че бедната девойка, доведена до отчаяние, взимаше страшно решение.
Краката й повече не бяха способни да я държат и тя, дишайки тежко, се отпусна на стъпалата пред малкия олтар, притиснала глава до разпятието, вперила очи в прозореца, чакайки да се съмне.
В два часа сутринта все още се намираше в това вцепенение, или по-точно, в този екстаз. Тя повече не принадлежеше на себе си.
Когато покривите на двореца започнаха да стават лилави и в тъмнината неясно се обрисуваха контурите на разпятието от слонова кост, Ла Валиер стана с усилие и слезе в двора, закривайки лицето си с наметалото. Приближи до вратата в същия момент, когато мускетарите на пост я отваряха, за да пуснат първия обход швейцарци. Луиза незабелязано се промъкна след часовоите на улицата и началникът на патрула не можа да разбере коя беше тази жена, която толкова рано напуска двореца.
Глава двадесет и шеста
БЯГСТВО
Ла Валиер се измъкна заедно с патрула.
Войниците тръгнаха по улица Сент-Оноре надясно, а тя машинално зави наляво. Взе решение и намеренията й станаха ясни. Тя се канеше да постъпи в манастира на кармелитките в Шайо, чиято игуменка беше известна със своята строгост.
Ла Валиер съвсем не познаваше Париж. Тя никога не беше излизала пеш и не би могла да намери пътя дори и ако беше по-спокойна. Затова никак не беше чудно, че веднага зави в погрешна посока. Искаше й се да се отдалечи колкото може повече от двореца, все едно накъде. Беше чула, че Шайо се намира на брега на Сена, и затова тръгна нататък. Зави по улица Кок и тъй като не можеше да мине през Лувъра, се насочи към църквата Сен Жермен л’Озероа, към празното място, където по-късно Перо щеше да построи знаменитата колонада.
Скоро излезе на крайбрежната улица. Беше възбудена и вървеше бързо, едва чувствайки слабостта, която от време на време я караше да накуцва, напомняйки й за навяхването от детските години.
В друго време външността й би предизвикала подозрение у най-проницателните хора, би привлякла погледите и на най-нелюбопитните минувачи. Но в два и половина сутринта парижките улици са почти безлюдни. По тях се срещат само трудолюбиви занаятчии, отиващи на работа, или безделници, връщащи се у дома след пиянска нощ. За първите денят започва, а за вторите свършва.
Ла Валиер се страхуваше от всеки срещнат, тъй като беше неопитна и не можеше да отличи честния човек от негодника. Нищетата беше за нея плашило и всички хора, които срещаше, й се струваха бедняци. Въпреки безпорядъка в тоалета си беше облечена изящно, в роклята, с която се беше явила пред кралицата майка. Освен това бледното лице и красивите очи, виждащи се под наметалото, което тя повдигаше за да оглежда пътя, предизвикваха различни чувства у минувачите: нездраво любопитство у едни, съжаление у други.
Така Ла Валиер, вълнувайки се, бързайки и спъвайки се, стигна до площад Грев. От време на време се спираше, притиснала ръка към сърцето си, облягаше се на някоя стена, за да си отдъхне, и после още по-бързо се устремяваше напред.
На площада Ла Валиер се сблъска с трима дрипльовци, които слизаха от закотвена на кея лодка: тя беше натоварена с вино и явно се виждаше, че тези хора му бяха оказали чест. С нестройни гласове те възпяваха Бакхус и слизайки на брега, заобиколиха младата девойка.