Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Колата на място номер седем в паркинга беше джип, бежов на цвят и незабележителен, като се изключи донякъде екстравагантното купе. Можеше да е колата, която бе видяла на връщане от „Грийнлон“ през онзи безкрайно дълъг четвъртък, можеше да е някоя от хилядите други коли от същата марка. Лизи го каза на полицай Боукман и му напомни, че крузърът се е движел по насрещното платно и не го е видяла добре, защото залязващото слънце й е светело в очите. Той кимна тъжно. В сърцето си Лизи знаеше, че това е колата. Надушваше мириса на Дули. Спомни си думите му: „Ще направя да те заболи…“ и потисна тръпките си.
— Колата е крадена, нали? — попита Аманда.
— И още как — отвърна Боукман.
Появи се и заместник-шериф Анди Клатърбък и се здрависа с Лизи. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна, че май има някакво неписано правило, според което всички полицаи трябва да са високи почти два метра. И Клатърбък не правеше изключение.
— Аха! — възкликна тя. — Временно изпълняващият длъжноста шериф.
Усмивката му беше ослепителна.
— Не, Норис се върна. Този следобед е по работа в съда, но да, вече се върна. Пак съм си обикновеният Клатърбък.
— Това е сестра ми Аманда Дебушър — измънка Лизи.
— Приятно ми е, госпожо Дебушър. — Клатърбък се здрависа с Аманда, след което се обърна и към двете: — Колата е била открадната от паркинга пред един търговски център в Лоръл, Мериленд. — Той пъхна палци в гайките на колана си и се втренчи в джипа. — Знаете ли, че във Франция наричат крузърите „льо кар дьо Джими Кагни“?
— Намерихте ли пръстови отпечатъци? — Тази информация, изглежда, не впечатли Аманда.
— Нито един — отвърна Клатърбък. — Всичките са заличени. Освен това крадецът е свалил капака на лампата в купето и я е счупил. Какво ще кажете?
— Звучи ми боку подозрително — подхвърли Аманда.
Клатърбък се разсмя.
— Да. Има обаче един дърводелец в Делауеър, който ще е много щастлив да си получи колата обратно, нищо че е със счупена лампа и други „екстри“.
— Разбрахте ли нещо за Джим Дули? — попита Лизи.
— Става дума за Джон Дулин, госпожо Ландън. Роден е в Шутърз Ноб, Тенеси. Когато бил на пет годинки, семейството му се преместило в Нешвил, после отишъл да живее при леля си и чичо си в Маундсвил, Западна Вирджиния, защото родителите му и сестра му загинали при пожар през зимата на 1974. Тогава Дулин бил на девет години. Официалната причина за смъртта била приписана на неизправни лампички за коледна елха, но аз говорих с един пенсиониран следовател, който е работил по случая. Според него подозирали, че момчето може да е замесено по някакъв начин, но нямали доказателства.
Лизи вече слушаше с половин ухо — както и да се наричаше преследвачът й, нямаше шансове да се завърне от мястото, на което го беше отвела. Все пак чу, когато Клатърбък каза, че Дулин е прекарал доста години в психодиспансер в Тенеси, което потвърди хипотезата й, че той се е запознал именно там с Герд Алан Коул и от него е прихванал манията си по Скот
(динг-допг за фрезиите)
като вирус. Скот си имаше странен лаф, който Лизи така и не разбра, докато не се сблъска с Маккул/Дули/ Дулин. „Някои неща трябва да са верни — казваше Скот, — защото нямат друг избор.“
— За всеки случай дръжте си очите на четири за тоя тип — предупреди Клатърбък. — И ако ви се стори, че още се навърта наоколо…
— Или сега изчаква и после отново реши да се върне — вметна Боукман.
Клатърбък кимна.
— Ъхъ, това също е възможно. Ако той отново изникне, ще трябва да се срещнем с членовете на семейството ви, госпожо Ландън, и да ги запознаем със ситуацията.
Става ли?
— На всяка цена, ако той изникне — отвърна Лизи. Говореше сериозно, почти тържествено, обаче на път за вкъщи с Аманда изпаднаха в пристъп на истеричен смях при мисълта как Джим Дули отново изниква.
3.
На следващата сутрин, час-два преди зазоряване, Лизи отиде до тоалетната, мислейки само да се изпишка и да си легне отново, но изведнъж й се стори, че нещо се движи зад гърба й. Това бързо я разбуди и тя се завъртя. Нямаше нищо. Грабна хавлиена кърпа от закачалката до умивалника и покри огледалото на шкафчето с аптечката, в което бе зърнала движението. Затъкна кърпата внимателно и я нагласи така, че да не падне. И тогава — едва тогава — се изпишка.
Не се съмняваше, че Скот би я разбрал.
4.
Лятото мина неусетно и един ден Лизи забеляза, че няколко магазина на главната улица в Касъл Рок са поставили на витрините си надписа „Всичко за училището“. И защо не? Изведнъж бе дошла втората половина на август. Кабинетът на Скот — като се изключат змията от книги и изцапаният бял килим — беше в очакване на следващия етап. (Ако имаше следващ етап; тя почти беше решила да обяви къщата за Продан.) Канти и Рич организираха ежегодното празненство „Сън в лятна нощ“ на четиринайсети август. Лизи беше решила да се напие — нещо, което не беше правила от смъртта на Скот. Помоли Рич за едно двойно като за начало, но остави чашата недокосната на масата. Стори й се, че видя как нещо се движи върху течността, сякаш бе отразено в нея, или плуваше в кехлибарените й дълбини. Пълна простотия, разбира се, но откри, че желанието и да се натряска до козирката е изчезнало. В интерес на истината не беше сигурна дали въобще смее да се напие (или поне да си пийне). Не беше сигурна, че е готова да свали гарда по такъв драстичен начин. Защото ако беше привлякла вниманието на Дългуча, ако той я наблюдаваше от време на време… или дори само си мислеше за нея… тогава…