Градът на златната сянка

Малко след като слязоха на равното по виещия се път по хълмовете и оставиха зад себе си оградения с бодлив тел резерват за дървета, колата започна да се тресе. Дори скъпите амортисьори не можеха да помогнат много, дупките приличаха на лунни кратери. Щатските власти на Калифорния и местната администрация години наред се караха кой да отговаря за по-важните пътни артерии. Още не бяха решили спора.

— Караш твърде бързо, Вивиан. — Лицето му се изкриви. Всяко подскачане разтърсваше костите му.

— Много добре си карам. Почти стигнахме — отговори тя бодро, ала през зъби. Мразеше да кара, мразеше да води Орландо долу в града при лекаря. Понякога той си мислеше, че една от причините тя да му се ядосва, е, че е бил достатъчно глупав да се разболее от нещо, което не може да се лекува от разстояние или в уютния и много сигурен медицински център на Краун хайтс.

Ядосваше се и защото се страхуваше за него. Вивиан беше много разумна, баща му, Конрад — също. Но това беше онзи вид разум, който обича да засипва с логични аргументи нещо, докато то премине. А ако не премине — Вивиан и Конрад просто спираха да говорят за него.

Беше странно да се излезе изпод дърветата пак в равнината. Зеленият пояс и армията частни охранители в Краун хайтс те караха да вярваш, че нещата не са се променили много през последните сто — двеста години, че Северна Калифорния все още е спокоен рай с гори от червено дърво и приятни градчета с добро разпределение на площите. Вероятно точно заради това, замисли се Орландо, хора като родителите му живееха в Краун хайтс.

Метроплексът „Заливът на Сан Франциско“ някога е представлявал дискретно струпване от градове по края на V-образния залив — също като върхове на пръсти, които внимателно държат нещо ценно. Сега градовете се бяха слели в една обща маса, която обгръщаше залива и свързаните с него водни пътища в юмрук, широк над двеста и петдесет квадратни километра. Единствено хубавата обработваема земя в Централната долина беше попречила на метроплекса и на южния му съперник, разпространяващ се като метастази около Лос Анджелис, да се слеят в едно-единствено петно от плътна градска джунгла.

Щом минаха под колонадата на огромната магистрала 92, Орландо се сгуши в седалката си, за да може да наблюдава града хамак. Градовете от бараки на много нива, наричани понякога от жителите им „медени пити“ или „гнезда на плъхове“ от обитателите на Краун хайтс, направо го омагьосваха. Когато започна да разпитва родителите си за тях, те не успяха да му кажат нещо повече, така че той претърси мрежата за стари новинарски прегледи.

И откри, че по време на първата голяма жилищна криза в началото на века, незаконни заселници започнали да строят градове от бараки под надземните магистрали — агломерации със свободна форма, съставени от картонени кашони, алуминиеви покрития и пластмасови листове. Докато все по-обилният прилив на бездомници заливал земята под бетонните улеи, дошлите по-късно започнали да се изкачват нагоре към самия свод, да поставят товарни мрежи, насмолен брезент и бракувани военни парашути по колоните и вътрешните страни на магистралите. Скоро въжени мостове свързали импровизираните жилища, а стълби — долния град от бараки с разрастващия се горен град. Живеещите тук — занаятчии и инженери аматьори — добавили средни нива, докато накрая тъканта на паянтовите многоетажни жилища се разраснала почти под всяка магистрала и надземен водопровод.