Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— А какво ще правим с лодката? — прошепна Исгримнур. — Дали да я оставим, за да можем да се върнем бързо в нея? — Изражението му стана кисело. — И какво да правим с тоя проклет монах?

— Ето какво мисля — прошепна на свой ред Мириамел. — Кадрах, ако държиш лодката в средата на потока, докато не излезем, можеш да дойдеш право пред гнездото и да ни вземеш. Сигурно ще бързаме много — каза тя леко иронично.

— Какво?! — Исгримнур се мъчеше да сдържа гласа си, но успя само донякъде. — Каниш се да оставиш този страхливец в нашата лодка, свободен да отплува, ако му хрумне? Свободен да ни зареже тук? Не, в името на Ейдон, ще го вземем с нас — вързан и със запушена уста, ако трябва.

Кадрах стисна здраво пръта, кокалчетата на ръцете му побеляха.

— По-добре ме убийте преди това — каза дрезгаво той. — Защото ще умра, ако ме завлечете вътре.

— Стига, Исгримнур. Той може да не е в състояние да влезе в гнездото, но никога няма да ни изостави тук. Не и след всичко, което преживяхме с него. — Тя се обърна и отправи към монаха многозначителен поглед. — Би ли ни изоставил, Кадрах?

Той я изгледа внимателно, сякаш подозираше някакъв номер, после каза:

— Не, господарке. Няма да ви изоставя, каквото и да мисли херцог Исгримнур.

— И защо трябва да те оставя да вземаш такова решение, принцесо? — Исгримнур беше ядосан. — Каквото и да смяташ, че знаеш за този човек, ти каза също и че те е отвлякъл и те е продал на враговете ти.

Мириамел сбърчи чело. Това беше вярно, разбира се — а тя не беше казала всичко на Исгримнур. Не беше споменала за опита на Кадрах да избяга и да я изостави на кораба на Аспитис, което сигурно нямаше да натежи в негова полза. Откри, че се чуди защо е толкова сигурна, че може да имат доверие на Кадрах да ги чака, но безполезно: отговор нямаше. Тя просто вярваше, че той ще е тук, когато излязат… ако излязат.

— Наистина имаме твърде малък избор — каза тя на херцога. — Освен ако не го принудим да дойде с нас — а ще е достатъчно трудно да намерим пътя и да свършим каквото трябва и без да влачим пленник със себе си — ще трябва да го завържем някъде, за да не му позволим да вземе лодката. Не виждаш ли, Исгримнур, че предлагам най-добрия начин? Ако оставим лодката празна, дори ако се опитаме да я скрием от гхантите… кой знае какво може да стане!?

Исгримнур мисли доста дълго. Брадатите му челюсти се движеха, сякаш предъвкваше различните възможности.

— Добре — каза той най-после. — Може и да си права. Но ако не си тук, когато ни потрябваш — той заплашително се извърна към Кадрах, — един ден ще те намеря и ще ти строша костите. Ще те изям като кокошка.

Кадрах тъжно се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направиш, херцог Исгримнур. — Монахът се обърна към Мириамел. — Благодаря ти за доверието, господарке. Не е лесно да си човек като мен.

— И аз така си мисля — изръмжа Исгримнур. — Иначе щеше да има повечко като теб.