Раково отделение

— Как няма? Въобще ли? — огорчи се Олег. Защо трябваше да размисля? Може би този бе първият и последният случай в живота му!

— Днес не докараха повече месо — въздъхна онзи и започна да събира нещата си; после дори се приготви да свали козирката.

И тогава Олег се обърна към шофьорите:

— Братлета, отстъпете ми едно шишче! Едно-едничко!

Един от шофьорите, доста загорял, с ленени коси, кимна:

— Вземай.

Те още не бяха платили и зелената банкнота, която Олег извади от джоба си, скараджията дори не взе, а я бутна от масата направо в чекмеджето така, както се махат трохи.

Но Олег вече държеше шишчето! Хвърлил войнишката си мешка на прашната земя, той с две ръце взе алуминиевия шиш и преброил късчетата месо — бяха пет, а шестото — на половината на другите, започна със зъби да яде, но не наведнъж цялото късче, а по малко. Ядеше замислено — като куче своята част, отнесена в безопасен ъгъл, и си мислеше колко лесно може да бъде раздразнено човешкото желание и колко трудно е да го заситиш след това. Колко години бе приемал като висш дар от земята щастието да разчупва на хапки черния хляб! Само преди малко бе търсил къде да го купи, за да закуси, но го подмами мирисът на печено месо и щом изяде шишчето, веднага в него се появи странно презрение към хляба.

Шофьорите изядоха набързо шишчетата, запалиха камионите и заминаха, а Олег все още не бе свършил. Бавно опитваше с устни и език всяко късче, за да усети по-добре как мирише крехкото месо, дали е опечено добре… И колкото повече изпитваше наслада, толкова повече му ставаше ясно, че няма да отиде при Зоя. Сега трамваят отново ще мине покрай дома й, а той няма да слезе; разбра го именно когато бе зает с шишчето.

И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.

— А милицията не ви ли гони? — попита той.

— Не са се сетили — кимна вестникарката.

Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.

Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.