Раково отделение

Но сякаш възприел тукашния маниер да не се бърза за никъде, Олег не тръгна да търси храна, а преместил по-удобно стола си, остана. И тогава видя от балкона на чайната над съседния двор прозрачен розов облак, нежен като глухарче, но с диаметър най-малко шест метра — безтегловен, въздушен розов облак, толкова голям и розов, какъвто никога в живота си не бе виждал!

Кайсия ли бе?…

Да, ето ти награда за търпението. Значи никога не се втурвай по-нататък, преди да си се огледал добре.

Той се облегна на перилата и се загледа в розовото чудо.

Подаряваше тази неземна гледка на себе си в чест на деня на сътворението.

Както в стаята на северен дом стои украсената със свещи елха, така и в този, затворен от глинени стени двор, в който можеше да се надникне само от небето, живееше като в стая единственото дърво — разцъфналата кайсия, а под нея пълзяха дечица и жена с черна забрадка на зелени цветя копаеше градинката.

Олег не можеше да откъсне погледа си. Само на пръв поглед като най-общо впечатление цветът бе розов. По клонките на кайсията имаше пъпки с цвят на бордо като свещи, разпукналите се цветчета бяха просто бели, както при ябълките и вишните. А отстрани погледнато се получаваше немислимо розова нежност; и Олег се стараеше да запомни и най-малката подробност, за да разкаже след това всичко на Кадмини.

Чудото бе възможно и той го намери.

Още много радости го очакваха в едва днес родилия се свят!…

А ладията на луната бе изчезнала.

Олег слезе по стъпалата, водещи към улицата. Слънцето напече главата му. Трябваше отнякъде да купи четиристотин грама черен хляб, за да утоли глада си. Не знаеше дали това се дължи на дрехите му, в които имаше напълно приличен вид, но сега не му се повдигаше и той вървеше свободно.

След малко съзря някаква сергия, разположена зад ъгъла на дувара, така че да не нарушава линията на улицата. За навес служеше платнище, издигнато като козирка на четири кола. Оттам излизаше сив дим. Наложи се Олег да се наведе, за да застане под козирката.

Отдолу имаше дълга желязна скара; в единия й край се червенееха въглени, а останалата част бе пълна с пепел. Напряко над въглените лежаха около петнадесетина дълги, заострени алуминиеви шиша с нанизани върху тях парченца месо.

Олег се сети: това бе именно шашлик! Още едно откритие на сътворения свят; онзи шашлик, за който толкова бе чувал по време на гастрономичните разговори в лагера, но самият той никога не бе виждал е очите си подобно нещо за тридесет и петте си години живот; не беше ходил нито в Кавказ, нито пък по ресторанти, а в предвоенните столове даваха само сърми и ечемичена каша.

Шашлик!

Мирисът бе опияняващ — този мирис на дим и месо! Месото на шишовете не само че не бе овъглено, но дори нямаше онзи тъмнокафяв цвят, а розово-сив. Спокойният, небързащ мъж зад скарата, с кръгло, пълно лице, обръщаше някои от шишовете, а други преместваше там, където нямаше огън.