Раково отделение

Навярно това бе старият град, към който пътуваше Олег. Само дето по голите улици не само че нямаше никакви кайсии, а и въобще дървета.

Нямаше смисъл да се пътува по-нататък. Олег слезе от трамвая.

Без досадното звънене на релсите Олег чу шум от удари на чук по желязо и скоро видя някакъв узбек с черна на бели карета тюбетейка, облечен в черен памучен халат, превързан на кръста с розов шал. Клекнал на средата на улицата, той изправяше с чук върху релсата някаква лопата.

Олег се спря и с умиление се вгледа в узбека: ето ти на и атомен век! И тук, както в Уш Терек, металът беше кът и се налагаше да се прибягва до релсите, за да се изправи някакъв си бел. На Олег му беше интересно дали узбекът ще успее да свърши работата си, преди да се покаже следващият трамвай, но онзи въобще не бързаше, а когато релсите зазвъняха, се отдръпна половин крачка назад, изчака трамваят да мине и отново клекна на същото място.

Олег гледаше гърба на търпеливия узбек и неговия розов шал (той сякаш бе събрал целия розов цвят на вече станалото синьо небе). С този узбек не можеше да размени дори две думи, но го чувстваше близък.

Нима това пролетно утро не му нашепваше, че животът се е върнал?

Хубаво!…

Вървеше бавно, учудвайки се, че не вижда къде са прозорците. Искаше му се да надникне отвъд дуварите, но портичките бяха затворени и бе неудобно да се влиза. Изведнъж забеляза светлина, проникнала през дебелия зид. Олег се наведе и минал през тесния отвор, влезе в двора.

Вътре нямаше никой, но се усещаше, че в двора кипи живот. В сянката на дървото имаше пейка, маса, бяха разхвърляни напълно съвременни детски играчки; имаше чешма с корито за пране; всички прозорчета гледаха към двора, а не към улицата.

Олег излезе. По-нататък надникна и в друг двор през подобен тунел в дувара. Всичко бе, както в предишния, с тази разлика, че имаше и млада узбечка с лилава забрадка и с плитки до бедрата, която играеше с деца. Тя го видя, но не му обърна никакво внимание.

Това съвсем не бе по руски. В руските села и градчета всички прозорци гледат към улицата; оттам, надниквайки зад саксиите с цветя, поставени на перваза, като от засада, гледаха любопитните стопанки, за да разберат кой е онзи, който минава по улицата, кой при кого отива и защо. Но Олег веднага разбуди загадката на Изтока: не искам да зная какво правиш, но и ти не се бъркай в моя живот!

След годините, прекарани в лагера, винаги пред очите на другите, Олег си мислеше, че бившият арестант не би могъл да намери по-добър начин на живот от този.

Старият град все повече му харесваше. Вече бе забелязал между къщите безлюдна чайна, пред отворената врата на която стоеше сънливият стопанин. Сега видя и друга, намираща се на втория етаж на отсрещната къща. Той се изкачи. Тук имаше няколко мъже с тюбетейки с извезани фигури, които напомняха на онези от килимите, в синьо и с цвят на бордо, а един старец носеше бяла чалма. Нямаше нито една жена. И Олег си спомни, че и преди това не бе виждал жени в нито една чайна. Никъде нямаше табелка, която да забранява на жените да влизат, но и никой не ги канеше.