Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— Ни-що — въздъхна отново Шулубин.
Вече не кашляше и не стенеше.
— Няма напълно да умра — прошепна болният. — Няма…
Значи бълнуваше.
Костоглотов потърси ръката му и я стисна.
— Алексей Филипич, ще живеете! Дръжте се, Алексей Филипич!
— Парченце, а? Парченце… — прошепна Шулубин.
И едва тогава Олег разбра, че Алексей Филипич не бълнува, че дори го беше познал, а сега просто му напомняше за последния им разговор преди операцията. Тогава Шулубин бе казал: «Понякога чувствам, че освен това, което съм като материя, има и още нещо. Нещо, неподвластно и непобедимо, нещо висше! Някакво парченце, долетяло от вечната вселена. Вие не го ли чувствате в себе си?»
Глава 35
Първият ден на сътворението
Рано сутринта, когато всички още спяха, Олег тихо стана, застла леглото, както трябва — одеялото, сгънато на две, а краищата на чаршафа, обърнати върху него като бяла рамка, и стъпвайки на пръсти, излезе от стаята.
Седнал на стола до масата на дежурната сестра, положил главата си с гъсти черни коси върху сплетените си ръце, под които се намираше разтворения учебник, спеше Тургун.
Старата санитарка от долния етаж отвори на Олег банята и там той се преоблече в дрехите, които след двата месеца, прекарани в отделението, му се сториха като чужди — старият армейски панталон, тип «галифе», полувълнената гимнастьорка и шинела; всички те не бяха износени съвсем, защото бяха съхранявани в лагерните вещеви складове. Само зимната му шапка, която му бе малка, не бе военна — бе я купил в Уш Терек. Тъй като се очакваше денят да бъде топъл, Олег реши да не я слага; а и с нея бе като чучело. Сложи колана си не на шинела, а на гимнастьорката — така в очите на минувачите изглеждаше като уволнен или войник, който е избягал от гауптвахта. Шапката сложи в мешката, стара, с мазни петна, прогорена на едно място, със зашита следа от шрапнел, която лелята на Олег му бе донесла в затвора (той бе помолил да не му донася нищо, което имаше някаква стойност).
Но дори и тези дрехи след болничния халат придаваха на вида му известна осанка, бодрост и дори здраве.
Костоглотов бързаше да излезе, за да не го задържи нещо непредвидено. Санитарката махна дъската, която бе сложена напряко на входната врата, и го пусна.
Отвън се спря. Въздъхна и огледа раззеленилите се дървета, а после вдигна поглед и към небето, порозовяло от отблясъка на очакващото се всеки миг да изгрее слънце; валмата на перестите облаци щяха да се разсеят само след няколко минути и може би единствено Олег Костоглотов от целия град ще стане свидетел на това чудо.
А между дантелите, перата и пяната на тези облаци плуваше, все още видима, бледата ладия на луната.
Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей!
И само огледално чистата луна не бе онази, която свети на влюбените.
Като се усмихваше се може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи, без да срещне никого, с изключение на стария метач.
Обърна се, за да види сградата, в която се намираше раковото отделение. Полускрита зад дългите метли на високите тополи, тя се извисяваше, изградена от светлосиви тухли, вероятно останала такава, каквато е била и преди седемдесет и пет години.
Олег вървеше и се сбогуваше с дърветата. Върху клоните на кленовете вече висяха листа като бледозелени обеци.
А нямаше нито едно кайсиево дърво, което, както бе чул, вече цъфти в стария град.
Кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия.
Излезе от болничния двор и веднага видя полупустия площад с трамвайния кръг, откъдето, прогизнал от януарския дъжд, уморен и без никаква надежда, влезе в болницата, за да умре.
Излизането през болничните врати му напомняше за излизането през затворническите.
През януари, когато Олег идваше насам, скърцащите, подскачащи, люлеещи се, претъпкани трамваи го потискаха, но сега, седнал до прозореца, му бе приятно да пътува с трамвая; това пътуване бе синоним на свободата.
Когато стигна до моста, Олег видя долу, покрай реката, тънконогите иви, чиито клончета, доверчиво зелени, като камшичета се надвесваха над жълто-кафявата бърза вода.