Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
По-добре да не се бе виждал в огледалото. Дотогава вървеше самоуверено, поглеждаше към останалите мъже снизходително и се чувстваше достоен за вниманието на жените. А сега с тази отвратителна мешка, метната на гръб, приличаща след дългата употреба на обикновен селски вързоп, стига да застанеше на улицата и протегнеше ръка, веднага щяха да му хвърлят някоя и друга копейка, приемайки го за просяк.
А нали трябваше да отиде при Вега… Но как да се появи пред нея такъв?
Неочаквано спря пред галантерията.
И когато между жените, които избираха, премерваха и връщаха дрехата или подаръка, се спря този полувойник-полунищ с белег на бузата, тъпо разглеждайки изложените вещи, продавачката се усмихна — какво ли би могъл да купи за своята селска възлюбена? — но веднага стана сериозна, вероятно защото се страхуваш да не открадне нещо.
Но той не помоли да му покажат каквото и да било, нито пък взе нещо, за да го огледа по-отблизо, а само стоеше и гледаше.
Този галантериен кът, блестящ със стъклата, камъните, метала и пластмасата си, му изглеждаше като бариера, намазана с фосфор, която Костоглотов не би могъл да счупи с главата си.
Той разбра. Разбра колко прекрасно е да купи някаква брошка и да я закачи на блузката на жена. Докато не бе го усетил, не се чувстваше виновен, но сега душата му трепна толкова силно, че вече не би могъл да отиде при Вега, без да й купи някакъв подарък.
А да й подари нещо, не би могъл и не би посмял. Пред скъпите неща не си струваше да се задържа, а какво знаеше за евтините? Например за брошките — онези по-скоро не брошки, а дантелени дрънкулки с игличка за закачване отзад; особено онази, шестоъгълната, с множеството искрящи стъкълца — бе ли хубава или не?
А може би бе обикновена дрънкулка?… Може би жената с вкус дори няма да я вземе в ръцете си?… Може би такива отдавна не носят, защото безнадеждно са излезли от мода?… Откъде да знае той какво носят и какво не?
А и после как би се приел подобен негов жест — отива да пренощува и протяга, изчервил се до корена на косите си, някаква брошка?
Едно след друго недоуменията го шибаха като нагайки.
И той прозря цялата сложност на този свят, където трябваше да се познава женската мода, за да може да се избере най-подходящият подарък за жената, да се знае с точност размерът на яката, да се знае какви дрехи са нужни, за да има човек приличен вид… А Вега живееше именно в този свят, знаеше всичко и се чувстваше добре в него…
Бе смутен. Ако трябваше да отиде при нея, сега бе време, сега!
Но той не можеше. Бе загубил порива. Страхуваше се.
Разделяше ги универмагът…
И от този езически храм, в който преди малко с такава глупава алчност, подчинявайки се на идолите на пазара, бе нахлул, Олег излезе толкова угнетен и измъчен, сякаш бе похарчил хиляда рубли, за да купи десетки неща, завити в пакети, чиято тежест прегъваше още повече увисналите му рамене.
А единственото, което купи, бе ютията.
Бе толкова уморен, сякаш в продължение на часове бе избирал какво да купи. Къде се бе дянало чистото розово утро, обещаващо му съвсем нов живот?
Къде точно и за какво бе сменил радостната си душа? В универмага… А преди това, поръчал си вино, бе я пропил; а още по-рано я бе заситил с шашлика.
А трябваше само да види цъфтящите кайсии и веднага да отиде при Вега…
На Олег му се повдигаше не само от вида на витрините, но дори и от самите улици, изпълнени със загрижени и радостни лица. Искаше му се да легне някъде на сянка, близо до река, но не само за да си почине, а и за да се пречисти. Единственото място, където все още можеше да отиде в този град, бе зоологическата градина, за което го бе помолил Дьомка.
Олег чувстваше, че светът на животните му е по-близък от човешкия; в техния кръг всеки бе равен с другия.
Олег се измъчваше и заради шинела си; бе му прекалено топло с него, но не му се искаше и да го носи на ръка. Попита как най-бързо да стигне до зоологическата и пое по широки и тихи улици с равни каменни тротоари и големи дървета, където нямаше нито витрини, нито фотоателиета, нито театри, нито винарски изби; дори трамваи нямаше. Тук бе тих слънчев ден. Момиченцата играеха на дама по тротоарите. В малките градинки пред къщите стопанките садяха или слагаха колчета.
Пред входа на зоологическата градина се намираше истинското царство на дечурлигата — нали бе ваканция, а и денят бе толкова хубав!