Раково отделение

— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна — изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…

— И купуваха рояли?

— Може би. Какво говоря — сигурно.

Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.

— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?

— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.

— А вашият мъж какъв беше?

— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.

Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.

Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.

Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.

— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — «Защитете ни!» «Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.»

Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.

— И много пишеха…

— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.

Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.

Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.

Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.

В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.

Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.

Олег влезе.

Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.

През отворената врата влизаше светлина от коридора.

— Алексей Филипич!…

Хъркането престана.

— Алексей Филипич, зле ли ви е?

— А?

— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?

— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.

— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?