Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— Не помните? Сякаш имаше земетресение — вратите на квартирите бяха разтворени широко, някой влизаше, вземаше каквото си иска, излизаше, никой никого не питаше за нищо. Нали четвърт от жителите на града изселиха, а вие не помните?…
— Не, помня. Но — какъв позор! — това не ми се струваше най-главното. В училището ни обясняваха защо е нужно това, защо е полезно.
Старата санитарка като кобила, чиито юзди са опънали прекалено силно, вдигаше и навеждаше непрекъснато главата си, а може би това движение бе, защото не й достигаше въздух.
— За блокадата всички ще говорят! За блокадата пишат поеми! Това е разрешено! И сякаш преди нея не е имало нищо.
Да, да… И тогава Сибгатов бе надвесен над легенчето, отсреща седеше Зоя, а от тази страна на дежурната маса — Олег; осветени от същата лампа, те разговаряха именно за блокадата, а за какво друго?
Нали до блокадата не се бе случило нищо в онзи град.
Олег въздъхна, подпря главата си на дланта и глупаво се вгледа в лицето на Елизавета Анатолиевна.
— Срамно — каза тихо той. — Защо сме спокойни, докато бурята не замете и нас самите, и нашите близки? Защо такъв е човешкият характер?
Още по-срамно му стана затова, че бе възнесъл по-високо от върховете на Памир мисълта си — терзание: какво е нужно на жената от мъжа? Сякаш само в този отговор се съдържаше целият смисъл на живота; сякаш извън него не съществуваха никакви мъки, никакво щастие в родината му.
Изпитваше срам, но колкото и странно да бе — и спокойствие. Чуждите беди сваляха от душата му непоносимия товар на неговите.
— А само няколко години преди това — продължаваше да си спомня Елизавета Анатолиевна — изселваха от Ленинград дворяните, които също може би бяха няколко десетки хиляди, а ние забелязахме ли? От това съсловие оставиха само старците и невръстните безпомощни деца. А ние гледахме и мълчахме: нали нас не ни закачаха…
— И купуваха рояли?
— Може би. Какво говоря — сигурно.
Едва сега Олег добре забеляза, че тази жена не е на повече от петдесет години, а лицето й изглеждаше като на старица. Над челото й надвисваше кичур бяла коса.
— А вас кога ви изселиха? За какво? Като каква?
— Като каква ли? Соцвредителка или като СОЕ — социално опасен елемент, не помня точно. По буквените членове — без съд, за по-удобно.
— А вашият мъж какъв беше?
— Никакъв. Флейтист във филхармонията. Обичаше, когато се напиеше, да поразсъждава.
Елизавета Анатолиевна напомняше с нещо неговата покойна майка, също така рано остаряла, също такава суетно-интелигентна и безпомощна без мъжа си.
Ако живееха в един град, той би помогнал с нещо на тази жена. Би напътствал сина й.
Но на всеки от двамата като насекоми, забодени в отделни квадратчета, се полагаше собствена килия в живота.
— Едно познато семейство — едва сега от неговата, мълчала години душа се изтръгна първия разказ — имаше големи деца — син и дъщеря, двамата пламенни комсомолци. И изведнъж набелязаха семейството за изселване. Децата се втурнаха в райкома на комсомола — «Защитете ни!» «Ще ви защитим — казали там — ето ви хартия, пишете: моля от днес да не ме считат за син, дъщеря на еди-кой си, отричам се от родителите си като от социално вредни елементи и обещавам в бъдеще да нямам нищо общо с тях и да не поддържам никакви връзки.»
Олег се прегърби, отпуснал безпомощно глава.
— И много пишеха…
— Да, но братът и сестрата казали, че ще си помислят. Прибрали се вкъщи, хвърлили в печката комсомолските си книжки и започнали да си събират багажа.
Сибгатов се размърда. Опрял ръката си на матрака, той бавно се изправи.
Санитарката отиде да вземе легенчето, за да го изнесе.
Олег също стана и заслиза по стълбището, за да отиде да си легне.
В долния коридор мина покрай вратата на стаята, в която лежеше Дьомка; вторият, който бе настанен до него, също опериран, бе умрял в понеделник и неговото място бе заел след операцията Шулубин.
Обикновено вратата винаги бе плътно затворена, но този път Олег видя, че е открехната и че вътре е тъмно. Чуваше се тежко хъркане. Не се виждаше никаква сестра: или спеше, или бе отишла при някой пациент.
Олег влезе.
Дьомка спеше. Стенеше Шулубин.
През отворената врата влизаше светлина от коридора.
— Алексей Филипич!…
Хъркането престана.
— Алексей Филипич, зле ли ви е?
— А?
— Зле ли ви е?… Имате ли нужда от нещо?… Да запаля ли лампата?
— Кой е? — Шулубин уплашено въздъхна и се задави от последвалата кашлица.
— Костоглотов. Олег Костоглотов — Той се наведе и започна да различава голямата глава на Шулубин, положена безпомощно върху възглавницата. — Какво да ви дам? Да извикам ли сестрата?