Раково отделение

Преди да пъхне мешката под главата си, Олег извади от нея ютията; свали шинела си, постла го, гимнастьорката също махна — тук, на високото, всичко бе позволено, и се изпъна да си отдъхне. Краката си — от коленете надолу, от които не свали ботушите, четиридесет и четвърти номер — провеси над входа, но тъй като бяха над главите на пътниците, не пречеха на никого.

Долу също се настаняваха, за да си отдъхнат от напрежението, и запознанството ставаше от само себе си.

Онзи, куцият, който видимо бе много общителен, каза, че по-рано бил ветеринарен фелдшер.

— А защо се отказа? — удивиха се останалите.

— А какво да правя? По-добре така, отколкото за всяка умряла овца да сядам до подсъдимата скамейка и да отговарям защо е издъхнала! По-добре да бъда инвалид и да продавам зеленчуци! — високо обясни куцият.

— Е, какво? — намеси се жената в синия жакет. — При Берия за зеленчуците прибираха за дълго! А сега ти търсят сметка само за промишлените стоки.

Слънцето вече залязваше. Долу в купето още бе светло, а при Олег вече се бе настанил полумракът. Отвън на перона още имаше хора, които едва сега се канеха да се качат на влака. Олег се чувстваше добре. В подобно пространство пътуват зле деветнадесет човека, а двадесет и трима — още по-зле.

Другите не доживяха. А той доживя. И от рака не умря. А скоро и зидът, оградил зоната на заточението, ще се напука като черупка на яйце.

Спомни си съвета на коменданта да се ожени. Скоро всички ще започнат да го съветват.

Хубаво е да се лежи. Хубаво.