Градът на златната сянка

— … със сигурност не е. Аз си играех с ен-биксовете точно преди да станат пълна досада, така че би трябвало да знам.

Някой отговори май на някой азиатски език — явно се беше разгорещил:

— Ами нали за това говорим. Тогава всичко вече беше мултинационално!

— Ох, Макенъри, ама и ти си един cabron! — обади се друг глас. — Chupa mi pedro.

— Прощавайте — обади се Рени, когато спорът утихна за момент. — Търсим Синьото куче Пустинник. Казаха ми, че живее на Хълма на основателите.

Всички симове се извърнаха да я погледнат. Един от тях — плюшено мече с неуместни мъжки полови белези — изфъфли с продран старчески глас:

— Търсят Кучето. Кучето си има фенове.

Друг сим посочи със закърнял палец към дъното на стаята:

— Ей, там.

Рени погледна, но в далечината не можа да различи никакви хора. Кимна на !Ксабу да я последва. Той се блещеше срещу плюшеното мече.

— Хич не ме и питай — обади се тя.

Наистина в ъгъла седеше сам един доста странен сим — тъмнокож старец със свирепи очи и побеляла набола брада, който в някои отношения изглеждаше странно реален, а в други — странно нереален. Носеше всекидневни дрехи отпреди петдесет години, но беше с тюрбан, а се бе наметнал с нещо, което Рени в първия миг сметна за някаква обредна одежда. Чак след миг осъзна, че е стара хавлия.

— Прощавайте… — започна тя, но старецът я сряза:

— Вие тримата какво искате?

Рени чак сега си спомни за Мартин, която — нещо доста странно — се беше умълчала.

— Вие… вие ли сте Синьото куче Пустинник?

Не само симът му беше озадачаващ, но и във виртуалния му стол имаше нещо странно.