Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Само ако не беше заложница — прошушна Енви. — Щях да й нарежа лицето.
— Пусни въглени на него, когато е заспала — каза Спайт.
— Направи я грозна — добави Малис, зарадвана на играта, въпреки че я играеха непрекъснато, скрити в тайните стаи на къщата, сбрани една до друга като вещици или врани, докато хората вървяха горе, без нищо да знаят — и глупави освен това.
— Отрова ще е идеално — почна Спайт, но Енви поклати глава и каза:
— Не отрова. Малис е права. Направи я грозна. Накарай я да живее с това до края на живота си.
Преди седмици се бяха скрили в ъгловата кула срещу тази, в която се криеше Аратан, и бяха гледали пристигането на новата заложница. Енви беше побесняла, когато Малис подхвърли колко е хубава, и с това се беше започнало: плановете им да съсипят тази красота. Дотук, разбира се, нищо не беше сторено — само думи, — защото беше така, както Енви бе казала. Сандалат Друкорлат беше заложница, а това означаваше, че не могат да я пипнат.
Но все пак беше забавно да го обмислят. А ако се случеха някои злополуки, какво пък — те просто се случват, нали?
— Твърде стара е за заложница — каза Спайт. — Старица. Трябваше уж да получим истински заложник, не нея.
— Момче щеше да е най-добре — каза Енви. — Като Аратан, само че по-малък. Някой, когото да можем да подгоним и да го сгащим. Някой, който да е твърде слаб, за да може да ни спре да му правим каквото си поискаме.
— Какво щяхме да му направим? — попита Малис. Беше най-малката, тъй че можеше да задава глупави въпроси, без сестрите й да я бият твърде много, а понякога не я биеха много дори, нито пъхаха в нея неща, от които болеше, и тогава разбираше, че въпросът й е бил добър.
Спайт изсумтя.
— На теб какво правим? — попита тя и Малис видя блясъка на усмивката й, а никога не беше добре, когато Спайт се усмихнеше. — Ще го тъпчем, какво. И ще продължаваме, докато не почне да ни моли.
— Моленето никога не върши работа — каза Малис.
Енви се изсмя.
— Идиотка. Ще ни моли за още. Бихме могли да го направим наш роб. Искам роби.
— Робите ги премахнаха — изтъкна Спайт.
— Аз ще ги върна, като порасна. Всички ще ги направя роби и всички ще трябва да ми служат. Ще управлявам империя. Ще избия всички хубави жени в нея, или може би просто ще ги загрозя завинаги.
— Май никога няма да пораснем — въздъхна Малис.
Видя как сестрите й се спогледаха мълчаливо, а после Енви сви рамене и каза:
— Птиците драскуни. Малис, чувала ли си за птиците драскуни?
Малис поклати глава.
— Правят си малки гнезда, но снасят твърде много яйца — обясни Енви. — Всички пиленца се излюпват и отначало всичко си е наред, но после почват да растат.
— И гнездото става все по-малко — каза Спайт, протегна се и връхчетата на пръстите й полазиха по ръката на Малис.
Енви наблюдаваше със светнали очи.
— Тъй че най-големите се струпват върху малките. Убиват ги и ги ядат, докато гнездото вече не е толкова тясно.
Пръстите на Спайт тръгнаха нагоре по ръката, все по-близо към шията на Малис.
— Не обичам птици драски — каза Малис и потръпна от допира.
— Драскуни — поправи я Спайт, все така усмихната.
— Хайде пак да си говорим за заложницата — предложи Малис. — Как ще я направим грозна.
— Много си малка, за да разбереш татко — каза Спайт. — Когато ни говореше как ще пораснем. Осем години, също като тайстите, а никой не знае нещо друго. Порастваме като тях. Но само за тези първи осем години. Или девет.
— Това е защото не сме тайсти — прошепна Енви.
Спайт кимна, докато ръката й се плъзгаше около гърлото на Малис.
— Ние сме различни.
— Но мама беше…
— Мама? — Спайт изсумтя. — Нищо не знаеш за мама. Това е тайна. Само аз и Енви знаем, защото ти не беше достатъчно голяма, достатъчно важна.
— Татко казва, че е в природата ни — добави Енви.
— Кое? — попита Малис.
— Да порастваме… бързо.
— Плашещо бързо — кимна Спайт.
— Аратан…
— Той е различен…
— Не е, Спайт — прекъсна я Енви.
— Различен е!
— Е, наполовина различен, добре. Но видя как ни изпревари.
— След леда.
— И това е тайната, Спайт. Първо трябва почти да умреш. Това имах предвид. Това исках да кажа.
Малис не разбираше за какво си говорят. Не й харесваше как Спайт я държеше за гърлото, но не смееше да мръдне. Да не би Спайт да реши да не я пусне.
— Мразя Сандалат Друкорлат — каза тя. — Защо заложниците трябва да са толкова специални? Да я напием и после да й нарежем лицето, да й опърлим бузите и челото с въглени и да й изгорим косата. Да сложим въглен на едното й око. Да изгори!