Ковачница на мрак

— Искаш ли да пораснеш? — попита я Спайт.

Малис кимна.

— Да пораснеш бързо? — настоя Енви, наведе се и погали Малис по косата. — По-бързо от нас? Искаш ли да ни изпревариш, мъничко? Ако го направиш, ще можеш да ни командориш. Ще можеш да ни накараш да лягаме с кучета и да ни харесва.

Малис помисли за кучето, онова, дето Айвис трябваше да убие. Помисли какво бяха направили на Аратан, когато беше още малък, толкова мъничък, че не можеше да изгони кучето, не и след като трите го държаха да не мърда. Зачуди се дали той помни това.

— Искаш ли да ни караш да лягаме с кучета? — попита я Спайт.

— Джелеки — отвърна Малис. — Пораснали. И ще ви накарам да ви харесва даже, и да молите за още.

— Разбира се, че го искаш — промърмори Енви. — Освен ако ние не решим пак да те изпреварим и пак да те направим по-малка от нас. Тогава ние ще те дадем на джелеките.

— Няма да ви позволя!

— Но ние сме две — изтъкна Спайт, — а ти си само една, Малис. А и вече те караме да харесваш много неща.

Но Малис само казваше, че ги харесва. Истината беше, че мразеше всичко, което й правеха. Искаше да ги убие и двете. Нямаше да се задоволи само да ги накара да лягат с кучета или с джелеки, или със стари олигавени мъже. Когато пораснеше, щеше да убие сестрите си. Щеше да ги нареже на парченца.

— Направете ме да порасна бързо — каза тя.

Усмивката на Спайт се разшири и ръката й се стегна около гърлото на Малис.

Когато вече не можеше да диша, тя започна да се бори, опита се да издраска лицето на Спайт, но Енви се хвърли, сграбчи я за китките и избута ръцете й надолу. Малис зарита, но Спайт се извъртя и седна върху нея. А ръката продължаваше да стиска и беше ужасно силна.