Ковачница на мрак

Мечът му сечеше коловете и той се приближаваше към нея.

— Желязо и дърво — каза тя.

С изтръпнали ръце и крака, с плувнало в пот лице, Айвис стигна до нея. Погледна я отгоре и се взря в очите й.

Не беше тайст. Не знаеше какво е. Очите й бяха две тънки цепки, скосени нагоре при външните ъгли. Кожата й беше бяла от загубата на кръв. Върхът на кола, пронизал черепа й, беше пробил през челото точно над очите, разкъсвайки кожата. Тя се усмихна.

Айвис замръзна, задъхан от трескавата си атака по гората от колове. Кървеше от треските, забити в дланите и ръцете му. Тази жена трябваше да е мъртва, ала не беше. Знаеше, че не би могъл да я помръдне.

— Не знам какво да направя — прошепна той.

— Нищо не можеш да направиш — каза тя. — Гората умира. Светът свършва. Всичко, което познаваш, ще се разпадне. Ще се разхвърчи на късчета. Не е нужно да плачеш.

— Не можеш ли да… не можеш ли да го спреш?

— Не. И ти не можеш. Всеки свят трябва да умре. Единственият въпрос е: ти ли ще държиш ножа, който го убива? Виждам желязно острие в ръката ти. Надушвам пушек по дрехите ти. Ти си от хората на ковачницата и вие пребихте своя свят до смърт. Нямам интерес да ви спасявам, дори да можех.

Изведнъж му се дощя да я удари. Дощя му се да я накара да изпита болка — неговата болка. И осъзна, стъписан, че не е първият, който е изпитал това. Гневът му се стопи.

— Не ми казваш нищо, което вече не знам — промълви той и лицето му се изкриви от горчивината, която чу в собствените си думи.

— Това е моят дар — каза тя и се усмихна отново.

— И като получаваме този дар, единственото, което можем да направим, е да те нараним.

— Не мен наранявате, капитан Айвис.

— Значи не чувстваш болка?

— Само вашата.

Тогава той се обърна. Дълъг път го чакаше обратно до цитаделата — път от един свят до друг. Щеше да отнеме останалото от вечерта. Искаше да вярва най-доброто за хората, дори за Отреклите се. Но това, което бяха направили, го ужасяваше. Не можеше да побере в ума си магията, която бяха пробудили, нито какви отвратителни ритуали са извършили на това тайно място. Не знаеше как са я намерили. Дали са я сътворили от самата земя, или от кръвта на жертвоприношения.

Стигна края на поляната и продължи по пътеката от уродливи дървета. Чувстваше се изплют, запокитен в безцветен, безжизнен свят. Гората сякаш изведнъж замря и той си помисли, че ако посмее да спре, ако посмее да се задържи на място, за да си поеме дъх, ще чуе песента на дърветата. Песента на смъртта им.