Ковачница на мрак

Дневната светлина гаснеше. Айвис навлезе още по-дълбоко в леса, където все още бяха останали стари дървета, черната им кора бе влажна като изпотена в сенките. Виждаше тук-там откоси червено от нападали и разцепени дънери. Плътта на черното дърво твърде много наподобяваше мускул, месо. Това винаги го беше изнервяло.

Водеше го някакъв вътрешен импулс, привидно безсмислен порив да продължи напред. Дали не бягаше от онова, което знаеше, че предстои? Нямаше къде да избяга. Освен това имаше задължения. Господарят му разчиташе на него да обучи тези Домашни мечове, да ги подготви за внезапния хаос, какъвто щеше да е една гражданска война. Лорд Драконъс не прибягваше до услугите на шпиони. Крепостта на Драконите бе изолирана. Не знаеха какви събития кръжат около тях.

Озова се на пътека, този път разчистена до човешки ръст. Стволовете на дърветата от двете й страни изглеждаха някак… Айвис спря, присви очи и огледа най-близкия. Стволът изглеждаше оформен все едно човешки ръце бяха изваяли самото дърво. Различи смътна женска фигура, издута. Нещо подобно видя и в следващото дърво, и на други, все покрай тази пътека. Прониза го студ.

Знаеше, че в тази гора живеят Отрекли се, но никога не беше навлизал в древното й сърце. Знаеше, че няма защо да се бои от тях и че най-вероятно те ще се скрият от него. Сигурно вече го бяха видели. Но усещането за нещо болнаво и неправилно не го напускаше.

Продължи напред, устата му беше пресъхнала.

Пътеката го изведе на поляна, осеяна с набити в земята дървени колове в плътна спирала, непроницаема и застрашителна. Издигаха се до бедрата му. В центъра на тази спирала имаше тяло, пронизано през гърба, ръцете и краката. Върховете, щръкнали от разкъсаната плът, лъщяха на смътната звездна светлина.

Беше жена, гола. Лежеше хоризонтално върху десетки колове. Главата лежеше равно на тялото, сякаш и тя беше набучена на кол. Не разбираше защо просто не се е се хлъзнала надолу.

Нямаше никаква видима пътека към жената. Котарак можеше да се провре и да стигне до нея, но не и човек. Айвис се приближи колебливо. Изрита с ботуш най-близкия кол и кракът му отскочи — доказателство, че колът е забит дълбоко.

— Не съм за теб — каза жената.

Айвис изруга невярващо и отстъпи назад. Извади меча си.

— Желязо и дърво — каза жената. — Но желязото никога няма какво хубаво да каже на дървото, нали? Носи му вика на нараняването, а след това му обещава огън. Пред желязо дървото може само да се предаде и го прави, всеки път, всеки път.

— Що за магия е това? — попита Айвис настойчиво. — Не може да си жива.

— Колко голям си представяш света, тайст? Кажи ми, колко огромен е мракът? Докъде достига светлината? Колко ще погълне сянката? Това ли е всичко, което ти е обещало въображението? По-малко ли е, отколкото си се надявал, повече ли е, отколкото си се опасявал? Къде ще стоиш? Кога ще застанеш? Изреди ми враговете си, тайст, в името на приятелството.

— Ти не си мой приятел — изръмжа той.

Видял беше дъх в думите й, излизащ на облачета в нощта, и едва успя да различи острието, забито под черепа й. Ако колът беше на същата височина като всички други, то върхът му опираше в костта на челото й, пронизал през мозъка й. Не беше възможно да е жива.