Ковачница на мрак

Айвис изсумтя.

— Похвала ли търсиш, ефрейтор? Може би и целувка? Иди си намери девицата, която клатиш до стената в конюшните. Не съм подходящият човек, с когото ще ти е приятно, а ако исках разговор, щях да намеря някой с повече мозък.

Ялад се отдръпна.

— Моля за извинение, сър.

Капитанът знаеше, че киселото му настроение е предмет на много приказки в казармата. Никой не знаеше причината, и толкова по-добре, ако питаха него. Това просто ги караше да се трудят по-упорито, за да го удовлетворят или поне да избегнат упрека. Ако знаеха, щяха да го помислят за луд.

Имаше нещо във въздуха, в тази лятна горещина, нещо… неправилно, нередно. Сякаш злото имаше миризма, воня, и дори знойните ветрове духаха през него и го оставяха недокоснато, и слънцето не можеше да го изсуши, и всички зреещи жита не можеха да го заличат.

Дни като този го караха да настръхва. Виждал беше самотни ездачи да заобикалят имението и да препускат здраво през земята на Драконите. Долавял беше смътната миризма на лош дим, онзи дим, който иде от изгорени дрехи, изгорени вещи, изгорена коса и плът — но никога достатъчно, за да е напълно сигурен, да добие поне някаква представа за посока или възможен източник.

Започнал бе да наблюдава залези. Навлизаше сред дърветата или обикаляше покрай края на леса и в гаснещата светлина улавяше мигове на плашеща тишина, като изпуснат дъх в затаения дъх, понесъл мириса на нещо грешно.

Ако целият живот притежаваше душа, то навярно тя също беше горящ огън и също както животът догаряше, щом се изразходеше, така и душата. Но може би отнемаше повече време, докато тя угасне. Може би отнемаше вечност. Но също както животът можеше да заболее, така и душата — човек можеше понякога да го долови, ако имаше очи, в които да погледне, ако имаше лесен фокус към това поражение. Когато вървеше в сумрака, покрай тъмния край на леса, му се струваше, че може да усети душата на земята — душа, съставена от безчет по-малки души, — и усещането беше за нещо болно.

Айвис се извърна към ефрейтор Ялад.

— Вдигай всички и се прибирайте. Конете ходом до пътя, после всички в тръс до портата. Разтръскайте мускулите. Всеки да се почисти преди храна.

— Слушам, сър.

— Аз ще позакъснея.

— Да, сър.

Гората, съхранена с указ на лорд Драконъс, минаваше като извит пръст между хълмовете — следваше очертанията на старо речно корито през долината. Върхът на пръста, там където беше най-тънък, беше в края на това поле, където се изпъваше, за да стигне почти до крепостта Дракони. Ако се вървеше на север, по линията на този пръст, гората се сгъстяваше и ако човек продължеше със сравнението, се разширяваше, за да оформи дланта там, където долината се разтваряше в наводнявана от пороите равнина. Това беше древното лоно на леса.