Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Какви ли не удивителни асоциации връхлитат човека, седнал в тесен нисък автомобил в ясно септемврийско утро. А съвсем не му беше времето да се разкисвам в мисли за подобни неща тъкмо в този момент. Предстояха ми важни дела.
В къщата пред мен се намираше Хагбарт Хеле, а аз бях паркирал колата си пред портата й. Трябваше да вляза вътре по някакъв начин и да си поприказвам с него. Не бях сигурен какво точно трябваше да му кажа, но знаех откъде да започна разговора.
Въпросът бе дали въобще щях да успея да говоря с него. Вътре забелязах движение. Иззад портата се появи младият Карстен Вииг. Той подпря ръце върху горния й ръб, загледан към мен, сякаш не вярваше на очите си. Слънцето блестеше в русата му коса, а бялата му риза почти светеше. Излезе навън с широки решителни крачки. Вдигнах прозореца на колата до половината.
Забавно е да се седи в един „Мини Морис“, когато някой идва към теб, за да ти каже две-три сериозни думи. Автомобилът достига едва до кръста му и оня ще бъде принуден да се наведе доста, за да може да разговаря с човека, седнал вътре, което го поставя в доста глупаво положение. Така че цялата тази ситуация съвсем оправдано не настрои Карстен Вииг особено дружески.
— Вие за какъв дявол се намирате тук? — почти излая той в процепа на прозорчето.
Направих нужната пауза, вдигнах демонстративно рамене и се огледах лениво.
— Изгледът съвсем не е лош, особено за почитателите на мудни италиански филми. На тези на Антониони от началото на шейсетте години, да речем.
— На кого?
Той явно не бе чувал за другиго освен за Джон Уейн.
— На режисьор, чиито филми се състояха най-вече от паузи. Но без съмнение красиви паузи. Такива като тази улица.
— Слушайте, вие… как се казвахте…
— Веум.
— Вие, Веум, или веднага изчезвайте, или ще се обадя в полицията!
— Веднага? Вие ще се обадите в полицията?
— Да.
— Би могло да стане интересно. Тогава ще можем всички да отидем при Хагбарт Хеле и да си поприказваме заедно, а?
Лицето му придоби суров израз.
— Ако не… Имаме и други методи!
Дарих го с една от своите най-мили усмивки, бегла, но сияйна и весела.
— Ах, така ли? Ще ми демонстрираш ли някой от тях?
Вииг се наведе и се опита да отвори вратата. Аз силно я бутнах навън и го ударих през коленете. Той загуби равновесие. В следващия миг вече бях на улицата, затворих вратата зад себе си и се изправих пред него.
Стояхме и се гледахме. Лицето му беше червено като рак. Беше стиснал юмруци.
— Какво се колебаеш? — попитах. — Нали имаше нещо да ми демонстрираш?
Той оголи зъбите си, без да се усмихне.
— Ако не бе опасността да създам грижи на Хеле, щях да ти покажа някой номер от широкия свят. Но ние още не сме си разчистили сметките, та затова не смятай, че си в безопасност. Мога да те уверя в едно нещо — Хагбарт Хеле ще стои в тази къща, докато отпътува обратно. Той не ще излезе навън, а ти в никакъв случай не ще влезеш вътре, за да говориш с него. Така че, ако нямаш намерение да си загубиш напълно целия ден, бих те посъветвал да го оползотвориш по по-добър начин. Бъди сигурен: никой не е на мнение, че разкрасяваш улицата.
Огледах се учудено.
— Нима? Може би ми липсва сакото? Или членството в Кралския автомобилен клуб? Ние живеем в свободна страна, Вииг, или поне така си въобразявам, но ще стоя където искам и колкото ми се иска.
— Добре. — Той отпусна юмруци, ала очите му продължаваха да гледат злобно. — Само после да не кажеш, че не си бил предупреден.
Обърна се и тръгна обратно пак така решително, както бе дошъл.
Отново седнах в колата и продължих наблюдението. Измина половин час. После още един.
В желанието си да дам ход на нещата запалих мотора, преминах демонстративно покрай портата, там обърнах и съзнателно форсирах двигателя, преди да завия и изляза от улицата. Но паркирах веднага до ъгъла, впил очи в огледалото, където наблюдавах входа на вилата. Не трябваше да пропускам никого да мине незабелязано покрай мен.
Жената, която профуча внезапно по улицата, беше с около десет години по-млада от мен. Тъмнокоса, на волана на нисък и сребрист спортен автомобил, който се стрелна почти безшумно.