Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Улови погледа на Давока и посочи към следващия пазач, който седеше на колелото на един фургон с гръб към дърветата и заточваше с брус острието на късия си меч. Не изчака да види представлението, а се промъкна към фургоните, достатъчно близо да чуе разговора на надзирателите.
— Отгледах ги от палета — тъкмо казваше ревльото. — Лично ги обучих.
— Успокой се — каза със съпричастна усмивка един от другите. — Изчукай някое от момчетата във фургоните. На мен винаги ми помага.
— Когато разбера кой е убил кучетата ми — продължи ревльото, — голямо чукане ще падне, гарантирам ти. — Размаха кинжала си — оръжие с дълго острие. — С това.
От другата страна на лагера се чу вик, последван от врява — явно Плъха и Греблото се бяха издали. Френтис изтегли меча си от ножницата с дясната ръка; в лявата стискаше ловджийския нож. Излезе от прикритието на фургоните.
— Като компенсация за загубата ти — каза на мъжа с дългия кинжал, — теб ще те убия последен.
— Не мърдай! — смъмри Давока Греблото и продължи да шие раната на ръката му. Едрият мъж изскърца със зъби и взе да скимти, докато иглата си вършеше работата.
— Пада ти се, като си толкова тромав — каза Плъха. Имаше синина на едната буза, а кокалчетата му бяха ожулени зле, но пък беше пребил почти до смърт един от надзирателите. Освободените роби бяха довършили работата му.
Спасили бяха общо трийсет и пет души, всичките под четирийсет години, мъже и жени поравно, плюс няколко много млади, деца почти. Във фургоните имаше и значително количество оръжие и плячка, които моментално събудиха апетитите на част от освободените пленници.
— Това беше на старата ми майчица! — настояваше млада жена, притиснала към гърдите си антична ваза.
— Не, това принадлежи на дома на лейди Алин, както ти отлично знаеш — сгълча я Иллиан. — Братко — извика тя и дръпна ръкава на Френтис, който тъкмо минаваше край тях, — тази слугиня се опитва да открадне от господарката си.
Френтис спря и впери поглед в младата жена с вазата. След миг тя преглътна и му я даде. Той я завъртя да я огледа. Прекрасна вещ, украсена с изящен рисунък на някаква екзотична птица, литнала над джунгла. Напомни му за земите южно от Миртеск.
— Много е красива — каза той и я запрати в ствола на най-близкото дърво. — Оръжия, инструменти, дрехи и храна, нищо друго — повиши глас той и дърлещите се бивши роби се умълчаха. — Това важи за онези, които ще останат с нас. Кралството е във война и онези, които останат, са войници в тази война. Останалите грабвайте колкото можете да носите и изчезвайте, макар че ще е чудо, ако до няколко дни не се озовете в друг робски фургон. Живеем в свободно кралство, затова оставям избора на вас.
Продължи нататък, но след няколко крачки спря отново при вида на някакъв мъж, който ровеше в купчината оръжия. Беше много слаб, дългата коса падаше пред лицето му, но в движенията му имаше нещо познато. Ровеше в купчината и накуцваше видимо. Нещо привлече вниманието му и той клекна да го измъкне, при което косата му се люшна и откри лицето.
— Джанрил! — Френтис хукна към него и протегна ръка на тръбача на Вълчите бегачи. — Вярата ми е свидетел колко се радвам да те видя, сержант!
Джанрил Норин не вдигна поглед от оръжията; вместо това измъкна един меч от купчината. Ренфаелска изработка, семпло, но удобно оръжие. Джанрил клекна, стиснал дръжката, пръстите на другата му ръка се плъзнаха по острието. Тясното му лице беше насинено и отекло. „Прерязаха ѝ гърлото… Горкият ѝ съпруг крещя, докато не го пребиха от бой…“
— Джанрил — промълви Френтис и приклекна до менестрела.
— Аз…
— Бяхме заспали — тихо каза Джанрил. — Не бях оставил никого на пост, реших, че няма да е необходимо толкова близо до столицата. Това — той потупа меча — беше под леглото ни, навътре, увит в одеяло. Едва бях успял да посегна за него, когато ни извлякоха навън. Сержант Крелник ми го даде в деня, когато напуснах Вълчите бегачи. Каза, че всеки мъж се нуждае от меч, без значение дали е войник или менестрел. Взел го от Високата твърд, в нощта, когато я щурмувахме. Не знам защо го е пазил толкова време. Не е кой знае какво, нали?
Чак сега Джанрил се обърна да го погледне и Френтис си даде сметка, че гледа в очите на човек, който е изгубил разсъдъка си.
— Всичките ли ги уби? — попита менестрелът.
Френтис кимна.
— Искам още.
Френтис докосна острието на меча.
— Ще ги имаш.