Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Хайде, Исгримнур! — извика Мириамел. Римърът запрати копието с всички сили. Лодката се разлюля предателски от силата на замаха му. Птичките отлетяха от клона, като писукаха и махаха с крила. Вързаното с парче от скъпоценната връв на Тиамак копие изсъска във въздуха и улучи гханта, но не проби черупката му, а отскочи и падна във водата. Силата на удара обаче беше достатъчна, за да събори съществото от клона. То цопна в зелената вода и след миг изплува, като енергично свиваше крака, после започна странно, на тласъци, да плува към брега.

Кадрах тласкаше лодката с всички сили и бързо настигна създанието. Исгримнур се наведе и го удари силно два пъти с плоското на меча си. Когато то изплува отново, явно престанало да се бори, той омота с въжета изкривения му като хищен нокът крак, така че можеха да го завлекат на брега.

— Не искам да го качвам в лодката — каза той. Мириамел просто не можеше да не одобри това решение.

Гхантът изглеждаше мъртъв — черепът му беше пукнат и изпускаше сиво-синя течност, но никой не посмя да го пипне: използваха пръта на лодката, за да го обърнат по гръб върху пясъчния бряг. Камарис остана в лодката, макар че, изглежда, наблюдаваше с толкова любопитство, колкото и останалите.

Исгримнур се намръщи.

— Бог да ни е на помощ. Грозни гадини са, нали?

— Копието ти не можа да го убие. — Надеждите на Мириамел за шансовете им паднаха още по-ниско.

Исгримнур утешително махна с ръка.

— Дебело са бронирани тия твари. Копията трябва да се направят малко по-тежки. Цепнат камък в края ще свърши работа. Не се тревожи излишно, принцесо. Ще можем да направим каквото трябва.

Странно, тя му повярва и се почувства по-добре. Исгримнур винаги се бе отнасял към нея като към любима племенница, дори когато отношенията му с баща й станаха напрегнати, и тя на свой ред му отвръщаше с пълна с обич насмешлива фамилиарност, каквато никога не бе могла да прояви към Елиас. Знаеше, че той ще направи всичко възможно за безопасността им, а възможното за херцога на Елвритшала обикновено беше твърде много. Макар че позволяваше на приятелите и дори на телохранителите си да си правят шеги със свирепия му, но краткотраен гняв и прикритото му добродушие, херцогът беше необикновено способен човек. Мириамел за кой ли път беше признателна, че той е с нея.

— Дано си прав. — Тя стисна широката му лапа.

Всички се вторачиха в мъртвия гхант. Сега Мириамел видя, че той има шест крака като бръмбар, а не четири, както беше й се сторило. Двата, които беше пропуснала да види при първия си гхант, бяха мънички, съсухрени, тикнати точно под мястото, където лишената от шия глава се съединяваше със закръгленото тяло. Устата на гадината беше полускрита зад странен четинест ръб и обвивката й беше матова и кожеста като на яйце на морска костенурка.