Диамантен меч, дървен меч [bg]

Аврамий бе направил всичко, както трябва. В неговия случай нямаше нужда да си припомня лични обиди, нанесени му от маговете. Командирът принадлежеше към онези хора, съществуващи във всяка страна (независимо дали е империя или не), които поставят над всичко, дори над собствения си живот, така нареченото благо за държавата. Естествено, те го разбираха по свой начин. Според Аврамий интересите на Империята изискваха безусловно подчинение на Императора и укрепване на властта му с всички възможни средства.

"Така са решили боговете, така е решил Спасителят. Щом е така - това ще е добро и за хората. Повелителят смята маговете за пиявици, увиснали по снагата на държавата. Колкото по-бързо си отидат, толкова по-добре."

И все пак Аврамий имаше известни претенции към Дъгата.

Сестра му бе вълшебница от Орден Лив. Преди осем лета момичето без колебание бе прекрачило прага на кулата на ордена в Мелиин и оттогава никой от семейството не беше чувал за нея.

Сега навярно командирът не би я познал, ако я срещнеше. Вече трябваше да е навършила двайсет и две години.

"Ако е жива..."

Предвид случващото се - по-добре да не бе.

Кохортата вървеше бързо, стегнато, Аврамий нямаше забележки. Той не смяташе себе си за ветеран, но прекрасно познаваше всички войнишки хитринки. В града имаше доста убежища, където можеше да се изчака отминаване на смутното време. Центурионите даже биха прикрили дезертьорите, ако операцията според тях е мръсна работа. Ала досега нито един легионер не бе напуснал строя. Колоната пълзеше като желязна змия през замръзналия от ужас град.

Белият град свършваше. Отпред вече се виждаше Кожарската порта. Зад нея бе Черният град, където щеше да има истинска работа, достойна за войнишка заплата.

Само че... Аврамий се намръщи. Кожарската порта бе твърде тясна. Една от най-старите по периметъра на крепостната стена. Манипулите, дори да се престрояха в движение, щяха да предизвикат задръстване, а загубеното време не може да се върне с нищо...