Драконите на изчезналата луна [bg]

Великаните атакуваха преди изгрев, по времето, когато небето тъкмо побледняваше с настъпването на утринта. Елфите ги очакваха. Никой не бе успял да подремне дори за миг. Всеки знаеше някъде там, дълбоко в сърцето си, че няма да доживее до пладне.

Огромните великани подхванаха нападението, като започнаха да търкалят цели канари надолу по склоновете. Канарите бяха с размерите на къщи и това бе още едно от нещата, които навеждаха на мисълта, че в успеха им се таи нечиста магия. Великаните са големи и силни създания, високи по над девет стъпки и добре сложени, ала даже най-силният сред тях не можеше да бъде достатъчно силен, че да изтръгне гигантските скали от земята и да ги затъркаля надолу по планината. Чуваха се гласовете на чародеите им, подхванали напевите на заклинания, чиято магия бяха получили в дар от царица Такхизис.

Неколцина разгневени или паникьосани стрелци от страна на елфите пропиляха стрелите си още преди враговете им да са се приближили достатъчно. Самар вбесено порица провинилите се и повтори заповедта си да действат само по негово нареждане. Гилтас не беше стрелец. Вместо това стискаше меча си и мрачно очакваше първия щурм. Не го биваше много с това оръжие, но напоследък започваше да се справя някак — поне така твърдеше Планшет — и се надяваше, че е научил достатъчно, за да свали поне един или двама от противниците си, за да накара духовете на своите родители да се гордеят с него.

Мислите за майка му не го оставяха през тази сутрин. Имаше усещането, че тя е застанала до него, а веднъж дори му се бе сторило, че чува гласа и чувства докосването й. Чувството бе така силно, че се беше обърнал, за да провери дали не сънува. Вместо това бе съзрял Лъвицата, която му бе отвърнала с усмивка. Щяха да се сражават рамо до рамо и щяха да умрат заедно, да паднат един до друг и да останат така, както бяха стояли един до друг и в съвместния си живот.