Драконите на изчезналата луна [bg]

— Частите в близост до хребета забавиха настъплението си — доложи студено, без каквато и да било емоция или намек за трепет, или отчаяние в гласа си. — Някои дори вече се обръщат назад.

— Нещо ги е подплашило — извика Лъвицата. Тя вдигна поглед нагоре и посочи. — Там! Благословен да бъде Е’ли! Там!

Над тях грееше светлина, толкова ярка, че сякаш улавяше лъчите на слънцето, изпълваше с тях долината и прогонваше сенките. Отначало Гилтас си помисли, че по силата на някакво необяснимо чудо слънцето се е спуснало над елфите, ала сетне си даде сметка, че нещо отразяваше светлината. Слънчевите лъчи блестяха по люспите на корема на един златен дракон.

Драконът се гмурна рязко и се насочи право към единия от склоновете, където великаните бяха най-нагъсто. При вида на сияйното създание редовете на противниците им се простиха с всякаква дисциплина и се превърнаха в неуправляемо множество. В паническото си желание да избягат подлуделите от ужас великани затичаха нагоре, надолу, наляво и надясно.

Драконът порази склона с огнения си дъх. Струпани на групи, изгубили ума и дума от страх, великаните умираха със стотици. Агонизиращите им писъци отекваха сред скалите тъй страховито, че някои от елфите предпочетоха да закрият ушите си, за да не ги чуват.

Златният грациозно отплува нагоре над билото. Плътно зад него следваха по-малки сребърни дракони, които издишаха вълни от скреж, замразяваха бягащите великани, смразяваха кръвта, сърцата и плътта им. Твърди и студени като скали, телата им се прекатурваха и търкаляха към долината. Към тях се присъединиха и още златни дракони. Небето пламтеше от блясъка на люспите им. Армията на великаните, само допреди миг връхлитаща с дива радост над своя противник, беше обърната в отстъпление. Драконите ги преследваха и избиваха безжалостно, където и да опитваха да се скрият.