Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Наистина ли ще го направиш?“
О, да! И все пак змията, дремеща покрай стената, привличаше погледа й. Толкова много книги, потънали в дълбок сън, привличаха погледа й, събуждаха спомени. Имаше едно време млада жена на име Лизи Дебушър, девойка със стегнати гърди. Беше ли самотна? Да, малко. Поуплашена? Е, може ли да си на двайсет и две години и да не си поуплашен? В живота й се бе появил млад мъж. Млад мъж, с немирен перчем, падащ на челото му. Млад мъж, който все имаше какво да каже.
— Винаги съм те обичала, Скот — прошепна тя на празния кабинет. Или може би на книгите, потънали в сън. — Теб и голямата ти уста. Бях твоята мацка. Помниш ли?
Грабна фенерчето и слезе по стълбите, понесла кутията за обувки и ужасната кесия на Дули.
15.
Аманда стоеше на кухненската врата:
— Слава Богу! Вече започвах да се притеснявам. Какво има в плика?
— По-добре да не знаеш.
— О… кей. Той… сещаш се, нали го няма?
— Да, така ми се струва.
— Дано си права. — Аманда потрепери. — От такива изроди тръпки ме побиват.
„Нищо не знаеш“ — помисли си Лизи. — Ами хубаво… Да тръгваме, а?
— И къде да отидем?
— Лисбон Фолс. Старата ферма.
— Какво… — Лизи млъкна. По някакъв странен начин в идеята на Аманда имаше логика.
— Дошла съм на себе си в „Грийнлон“, както каза на онзи доктор Олбърнес, и си ме завела вкъщи, за да се преоблека. После съм откачила и съм започнала да плещя за фермата. Хайде, Лизи, да тръгваме, преди някой да ни е спипал. — Аманда я поведе в мрака.
Лизи беше толкова смаяна, че не се възпротиви. Старата ферма на фамилията Дебушър се намираше на края на Сабатъс Роуд в Лисбон, на около деветдесет километра от Касъл Вю. Завещан на пет сестри (с трима живи съпрузи), имотът вероятно и за в бъдеще щеше да запада, освен, ако цените на недвижимите имоти не скочеха драстично, принуждавайки съсобствениците да изгладят разногласията си. Данъците се плащаха от попечителски фонд, учреден от Скот в края на осемдесетте.
— Защо си искала да отидем във фермата? — попита Лизи, докато се наместваше зад волана на беемвето.
— Не ми е ясно.
— Не съм уточнила. Заявила съм, че искам да видя старата съборетина, за да не се върна пак в зоната на здрача, и ти естествено си ме завела.
— Естествено — отвърна Лизи. Огледа се в двете посоки, видя, че не се задава превозно средство и по-специално — кола на местния полицейски участък — и зави наляво, по пътя, който минаваше през Меканик Фолс, Поланд Спрингс, после през Грей и щеше да ги отведе до Лисбон.
— А защо сме изпратили Дарла и Канти за зелен хайвер?
— По мое настояване. Бояла съм се, че ако дойдат, ще ме закарат насила вкъщи, у вас или дори в „Грийнлон“, преди да се видя с мама и татко и да прекарам малко време у дома.
За миг Лизи не схвана за какво говори Аманда — да прекара малко време с мама и татко? После вдяна. Семейният гроб на фамилията Дебушър се намираше близо до гробището Сабатъс Вейл. Добрата майка и Денди бяха погребани там заедно с деденцето, баба Д. и Бог знае колко още роднини.
— А не те ли беше страх, че аз може да те върна в „Грийнлон“?
Аманда я изгледа снизходително:
— И защо ти е да ме връщаш? Ти си тази, която ме измъкна оттам.
— Може би, защото си се смахнала? Нормално ли е да искаш да се върнеш на място, което е изоставено от над трийсет години?
— Пфу! — Аманда махна пренебрежително с ръка. Открай време те въртя на малкия си пръст, Лизи. Дарла и Канти го знаят много добре.
— Да, бе, как ли пък не!
Аманда само я удостои с влудяваща усмивка. Светлините на контролното табло придаваха на лицето й призрачен зеленикав оттенък. Лизи понечи да продължи спора, но се отказа. Обяснението щеше да бъде прието, защото можеше да бъде сведено до няколко основни идеи: Аманда се държеше ненормално (дотук нищо ново) и Лизи й играеше по свирката (разбираемо предвид обстоятелствата). Вероятно всички щяха да се хванат. А що се отнася до кутията с револвера… и плика на Дули…
— Ще спрем в Меканик Фолс — заяви тя. — До моста над река Андроскогин. Имам няколко неща за изхвърляне.