Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Лъжицата и вилицата врътнаха сложен пирует, после закуската се понесе нехайно подир двамата здравеняци и сонма маймунки.
— Обаждайте се! — викна им той.
— Защо този човек е решил да изглежда като ядене? — попита !Ксабу малко по-късно.
Рени се разсмя.
— Предполагам, защото може. Мартин?
— Тук съм. Проверявах указателя на Хълма на основателите, за да видя дали е записан, но нямам късмет. Трябва да отидем там.
— Тогава да вървим. — Рени хвърли прощален поглед към интериора, напомнящ дванайсетопръстник. — По-странно не може да бъде.
Хълмът на основателите, каквото и да е бил едно време, сега представляваше просто врата, макар и подобаващо голяма и внушителна порта, грижливо оформена така, че да наподобява старо, проядено от червеи дърво с огромна ръждясала медна халка, захапана от лъвска глава. На една кука горе висеше маслен фенер и огряваше площадката с жълта светлина. Прагът на Хълма на основателите беше и също тъй подобаващо тих, за да вдъхва запустение, макар че само миг преди това те бяха насред кипящия водовъртеж на живота в Дървесната къща. Рени се зачуди дали това не е една хубава самоиронична шега на тукашните обитатели.
— Защо не влезем? — попита !Ксабу.
— Защото в момента правя, каквото трябва, за да влезем. — Мартин като че ли беше малко напрегната, сякаш се опитваше едновременно да жонглира с топки и да скача на въже. — А сега почукайте.
Пред тях се ширна дълъг коридор, също осветен от висящи фенери. Успоредни врати се простираха от двете страни на коридора, който се губеше в безкрайната далечина. Рени погледна най-близката безлична врата, после опря длан на нея. Появи се надпис, както и очакваше, но тя не можеше да разчете буквите. По плавните си линии наподобяваха арабските.
— Има ли указател? — попита тя. — Или ще чукаме на всички врати?
— В момента търся указател — отговори Мартин.
Рени и !Ксабу трябваше да изчакат. Малкият явно беше по-търпелив от Рени. Тя пак се ядоса — не на последно място и заради това, че се налага да се чуди какво ли прави невидимата им водачка.
Какъв й е проблемът? Защо е толкова загадъчна? Да не би да й има нещо? Но и какво от това? Мозъкът й очевидно си е наред, а нищо друго не би й попречило да използва сим.
Беше все едно да пътуваш с дух или с ангел хранител. Досега Мартин като че ли беше добър дух, но на Рени не й се искаше да се осланя толкова много на същество, за което не знае почти нищо.
— Указател няма — съобщи водачката им. — Не и на индивидуалните кабини. Но има и общи места. Сигурно там можем да намерим някаква помощ.
Без никакво усещане за движение те се преместиха рязко надолу по явно безкрайния коридор — входът вече не се виждаше, но отново се намираха пред една от многобройните еднакви врати. Тя се отвори, сякаш Мартин я беше бутнала с невидима ръка, и Рени и !Ксабу влетяха вътре.
Както можеше да се очаква, стаята беше далеч по-голяма от разстоянието между две врати в коридора. Простираше се сякаш на стотици метри и беше осеяна с малки масички като читалнята на някоя старомодна библиотека. Напомняше смътно на клуб с картини по стените — когато Рени се загледа в тях по-внимателно, откри, че това са плакати на разни древни музикални групи — и навсякъде имаше виртуални растения, някои, от които доста агресивно претендираха за пространство. Прозорците на стената отсреща гледаха към Гранд кениън в Америка, който приличаше на напълнен с вода и заселен от водни форми на живот с напълно извънземен вид. За момент Рени се зачуди дали бяха избрали гледката чрез гласуване.
Навсякъде имаше симове — скупчени на групички около масите, плуващи лениво под тавана или реещи се по-ниско на ръкомахащи и спорещи ята. Като че ли им липсваше претенциозният вид на другите тукашни жители — много от тях бяха съвсем малко по-сложни от симовете на Рени и !Ксабу. Ако това бяха най-старите жители на колонията, както беше казал Али, може би носеха симовете от своята младост, както старите хора в РЖ имаха склонност да се обличат по модата от младините си.
Край тях премина доста схематичен женски сим. Рени махна, за да привлече вниманието му.
— Прощавайте, търсим Синьото куче Пустинник.
Симът я погледна с безизразните си изрисувани очи на манекен, но не каза нищо. Рени се озадачи. Английският обикновено беше общият език в повечето международни ВР — среди.
Тя се придвижи по-нататък и се отправи към една маса, около която очевидно течеше продължителен спор. Щом се приближи, долови откъслеци от разговора.