Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Беше извадил меча си в стана на Отреклите се, но нито един враг не се беше оказал наблизо и докато разбере, цялата работа беше приключила и другите вече палеха колибите.
Къде се беше скрило момичето си беше загадка, но пушекът и пламъците най-сетне го бяха изкарали навън. Нарад се бе оказал наблизо — е, най-близо от всички останали — и когато тя изпълзя навън, Бурса му заповяда да сложи край на мъките й.
Още си спомняше как се бе доближил, борейки се с вълните горещина. Тя не издаде нито звук. Изобщо не изпищя, макар че болката сигурно бе ужасна. Редно беше да я убие, за да приключи мъченията й. Повтаряше си го непрекъснато, докато се доближаваше… докато най-сетне не се надвеси над нея и не зяпна опърления й гръб. Забиването на меча в него не се оказа толкова трудно, колкото си беше мислил. Момичето все едно беше свински труп, изпечен на прът. Ако не се броеше дългата черна коса.
Тъй че нямаше никаква причина това убийство да го гложди. Но му беше трудно да се засмее и да се шегува с другите. Всъщност му беше трудно дори да ги погледне в очите. Бурса се бе опитал да го убеди, че тези горски хора дори не са тайсти, но това не беше вярно. Бяха — куцият мъж, когото бяха посекли, можеше да е от семейството на самия Нарад или братовчед от някое близко село. И затова Нарад бе объркан и объркването не искаше да го напусне. Ако можеше да се напие, щеше да му олекне, но това не бе разрешено в този отряд. Пиеха бира, защото беше по-безопасна от местната вода, но беше слаба и не беше достатъчно, пък и тези войници май бяха до един трезвеници. Капитан Скара Бандарис не даваше да се пие. Според всичките им описания беше корав, държеше на дисциплината и очакваше същото от войниците си.
И все пак тези мъже и жени боготворяха капитана си.
Нарад не ги разбираше. Все още не беше срещнал капитана и се чудеше какво ли ще види у този Скара Бандарис, което да придаде смисъл на избиването на Отреклите се и на цялата тази проклета война. Отраснал беше във ферма. Знаеше причините, които изтъкваха, щом тръгнеха да ловят вредители — плъховете носеха болести, зайците ядяха реколтата и ровеха земята, тъй че цялото онова избиване беше необходимо. Знаеше, че трябва да мисли за Отреклите се по същия начин, като за напаст и за заплаха за установения начин на живот. Плъховете може да си гледаха тяхната работа, но това не ги спасяваше. От това не преставаха да са проблем.
Седеше на един дънер до палатката, която му бяха дали. От време на време поглеждаше дланите си и после бързо извръщаше очи.
Не беше убийство. Беше милост.
Но той вече беше грозник и светът просто беше грозен, и това лице не беше неговото, а щом това лице не беше неговото, то и ръцете не бяха негови, а вчерашното престъпление беше на някой друг. Зачуди се дали момичето е било красиво. Вярваше, че е било. Но красотата нямаше място в този нов свят. Този свят, в който го беше вкарал Харал. Харал беше виновен за това и един ден Нарад щеше да го убие този кучи син.
Вдигна глава и очите му засякоха движение по пътеката. Идваше някакъв мъж, яхнал муле.
Други също го бяха забелязали, дойде и Бурса, погледна го и му махна с ръка. Нарад се изправи, усетил тежестта на меча на кръста си, тежест, която винаги беше харесвал, но никога не се беше чувствал много удобно с нея, но вече бе с него и никога нямаше да се махне. Тръгна след Бурса.
Непознатият дори не спря, като стигна лагера, а от облеклото му Нарад разбра, че е благородник, макар животното му и оцапаните кутии, навързани на самара му, да предполагаха друго.
Бурса — Нарад беше от лявата му страна — застана на пътя на странника и го принуди да спре.
Изведнъж Нарад се сети, че пътят, по който бе дошъл този човек, води право до лагера на Отреклите се. Изгледа с присвити очи невъзмутимото и напълно безстрашно изражение на пътника.
— По опасни пътища скитате, сър — каза Бурса.
— Представа нямате — отвърна странникът. — Почистихте ли вече мечовете си? Виждам, че сте го направили, тъй че трябва да одобря дисциплината ви. Носите униформата на легиона на Урусандер, но подозирам, че той не знае какво вършите от негово име.
Предизвикателството остави за миг Бурса без думи, а после той се засмя.
— Сър, в грешка сте…
— Ефрейтор, идвам от цитаделата на Вата. Гост бях на лорд Урусандер почти месец. Единствената „грешка“ тук е самонадеяното ви допускане, че съм невежа. Тъй че ви питам: откога легионът на Урусандер воюва с невинни мъже, жени и деца?
— Сър, боя се, че не сте в час — изръмжа в отговор Бурса и Нарад долови набъбващия гняв, като съскаща пяна, за която пътникът сякаш остана сляп и безразличен.