Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Макар че лодката се движеше съвсем бавно, черната дупка на брега скоро изникна пред очите им. Това наистина беше потокът, който се вливаше в езерото: Саймън виждаше как на няколко метра нагоре по него се образуват малки вълни, тъй като водата минаваше покрай един заоблен камък. Почти бяха спрели да се движат; в действителност носът на лодката започна да се върти, тласкан от слабото течение. Скоро трябваше да потопят греблата във водата, защото в противен случай щяха да бъдат изхвърлени на брега точно срещу сините шатри.
И тогава войникът, приключил с огледа на онова, което беше привлякло вниманието му към отсрещния край на лагера, се обърна и се загледа към езерото.
Само след миг, още преди надигащият се ужас да ги обземе, една тъмна сянка се спусна от дърветата край лагера и бавно полетя към часовия. Носеше се между клоните като огромно сиво листо и надвисна над врата на войника — но това листо имаше нокти и когато ги усети да се вкопчват в него, той извика ужасен и изпусна копието си, а после започна да удря съществото, което го беше нападнало. Сивият силует отхвръкна, пляскайки с криле, и закръжи над главата на войника, така че той да не може да го стигне. Като стисна силно врата си, човекът изкрещя отново, после започна да рови из калта, за да търси копието си.
— Сега! — изсъска Бинабик. — Гребете! — Саймън и Мария също спуснаха греблата във водата и загребаха отчаяно. Тъй като водата течеше силно около клатушкащата се лодка, при първите загребвания усетиха известно затруднение. После започнаха да напредват по-лесно и след броени минути си проправяха път срещу силното течение на потока, промушвайки се под надвисналите клони.
Саймън погледна назад към гологлавия часови, който подскачаше и се бранеше от птицата. Неколцина от останалите мъже бяха станали от постелите си и се смееха на другаря си, който беше изпуснал копието си и хвърляше по лудата страшна птица камъни.
Докато с усилие напредваха срещу силното течение — изненадващо силно, като се имаше предвид, че повърхността беше напълно спокойна — Саймън се усмихна победоносно.
Самото гребане беше така изтощително, че даже и да не им се искаше да мълчат, трябваше да положат доста усилия, за да водят какъвто и да било разговор. Час по-късно най-сетне намериха малък заблатен залив, където можеха да поспрат и да отдъхнат сред тръстиките.
Слънцето се беше изкачило доста високо — блестящо петно зад перления балдахин от облаци, покриващ небето. Гората и реката все още бяха покрити с воал от мъгла и заобикалящата ги местност приличаше на приказен пейзаж.
Саймън гледаше Мария, наведена над торбата и подпряла брадичка с ръката си. Струваше му се странно, че я беше взел за момче. Това, което преди му изглеждаше като лукавство, като острота на чертите — необичайно при момчетата, сега го възприемаше като изтънченост. Цялото й същество издаваше напрежение; Саймън се взираше в поруменелите й страни и погледът му се плъзна надолу по бялата извивка на изопнатата й шия до нежната, но ясно очертана издатина на ключицата й, където мъжката риза, която носеше, беше разкопчана до гърлото.
„Тя не е закръглена… не и като Хепсибах — размишляваше той. — Хм! Ще ми се да видя как Хепсибах се преструва на момче! Макар и слаба, Мария пак притежава някаква особена красота. Косата й е така наситено черна…“
Мария затвори очи. Продължаваше да диша дълбоко. Саймън разсеяно погали широката глава на Куантака.
— Бива я, нали? — весело попита Бинабик и Саймън го зяпна стреснато.
— Какво?
— Лодката — каза Бинабик. — Бива си я. И сигурно е лека! Мисля, че няма да ни е особено трудно да я носим по суша до Илфуент.
— А, лодката… — каза Саймън и закима като селски идиот. — Да, наистина си я бива.
Мария се изправи и попита:
— Сега ли ще опитаме да пресечем до другия поток?
Когато се обърна и погледна към гората, която се виждаше между тръстиките, Саймън забеляза тъмните кръгове под очите й и напрегнатия й поглед. Все още беше донякъде потиснат от това, че тя изпита облекчение, когато Гелое сама предложи да се грижи за детето, но се радваше да види, че поне от време на време мисли, че не е просто едно от момичетата, които непрекъснато се смеят и шегуват.