Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— По всяка вероятност той даже не спи — добави Саймън.
Изпита неприятно усещане само при мисълта за този човек. Гелое направи кисела физиономия.
— Тогава не се бойте. Или поне не позволявайте страхът да ви парализира. Може да възникне едно или друго непредвидено нещо… човек никога не знае. — Тя се обърна към Саймън. — Ела, момче, ти си добре сложен. Помогни ми да развържа лодката и да я преместя безшумно до предния понтон.
— Виждаш ли? — прошепна Гелое и посочи нещо тъмно, чието отражение се клатушкаше на повърхността на абаносовочерното езеро близо до ъгъла на наколната хижа. Вече до колене във водата, Саймън кимна. — Тогава действай тихо — каза тя. Момчето си помисли, че предупреждението е напълно излишно.
Докато газеше във водата, с глава на височината на пода на наколната хижа, Саймън реши, че не се е излъгал миналия следобед, когато усети, че нещата около дома на Гелое са някак си променени. Онова дърво там, с корени наполовина потопени във водата: беше го видял още първия ден, като пристигнаха, но тогава — можеше да се закълне в Усирис! — то стоеше от другата страна на хижата, близо до вратата. Как беше възможно едно дърво да се движи?
Напипа въжето, с което беше вързана лодката, и продължи да мести пръстите си, докато се натъкна на мястото, където то беше вързано за някаква халка, висяща от пода на колибата. Наведе се да разхлаби възела и сбърчи нос, защото усети странно зловоние. Дали идваше от езерото, или от самата къща? В миризмата на влажно дърво и плесен се долавяше и някакъв непознат мирис на животно — топъл и мускусен, но не и неприятен.
Сенките леко проблясваха на звездната светлина; виждаше даже възела! Удоволствието, което изпита от това и от последвалото бързо развързване, беше помрачено от смразяващата мисъл, че скоро ще се зазори: избледняващият мрак беше негов приятел. Щом разхлаби въжето, Саймън започна да гази назад, като безшумно теглеше лодката. Можеше да отгатне, че неясният силует, който виждаше да седи свит до дългата дъска, стърчаща пред входа на колибата, е Гелое; тръгна към нея, като вървеше възможно най-бързо… и се препъна.
Почти падна на коляно, цопна, сподави стона си и бързо се изправи. Какво го беше спънало? Приличаше на пън. Опита се да прекрачи препятствието, но единственото, което успя да направи, беше да стъпи с босия си крак право върху него и се наложи да потисне желанието си да изкрещи. Въпреки че предметът лежеше неподвижно и стабилно, Саймън го усещаше като нещо люспесто, подобно на рибите, на щуките в крепостния ров на Хейхолт или пък на статуетките, които Моргенес беше подредил по лавиците си. Когато вълните се успокоиха и дочу тихия, но предпазлив глас на Гелое, която го питаше дали се е ударил, той погледна надолу.
Макар че в тъмната вода не се виждаше почти нищо, Саймън беше сигурен, че съзира очертанията на някакъв странен дънер, или по-скоро на някакъв огромен клон, тъй като виждаше, че това, в което се беше спънал и което лежеше на плиткото под водата, е свързано с още два чворести клона. Всички те, изглежда, се съединяваха при основата на една от двете колони, които крепяха простиращата се над езерото къща.
И докато внимателно стъпваше покрай тях, като вървеше тихо през водата към мержелеещата се сянка на Гелое, Саймън внезапно осъзна, че това, на което в действителност му приличат корените на дървото — или клоните, или каквото и друго да беше — са някакви чудовищни крака. Нокти, и по-точно нокти на птица. Що за странно хрумване! На една къща не са й необходими птичи крака, освен ако не трябва да се изправя и да ходи.
Докато Гелое завързваше лодката, Саймън стоеше напълно безшумно.
Всичко и всички се побраха в малката лодка: Бинабик седеше при заострения нос, Мария — в средата, а Саймън с неспокойната. Куантака между коленете си — на кърмата. Беше очевидно, че вълчицата не се чувства удобно; когато Бинабик й заповяда да се качи в малката лодка, тя изскимтя и се възпротиви. В крайна сметка се наложи господарят й да я плесне леко през муцуната. Притеснението, изписано на лицето на дребосъка, се виждаше ясно дори и в нощния сумрак.
Луната се беше оттеглила далече на запад в тъмносиния хоризонт на развиделяващото се небе. Гелое им подаде греблата и се изправи.
— Мисля, че след като излезете от езерото и плавате малко нагоре по потока, трябва да извадите лодката на суша и да я пренесете през гората Илфуент. Не е прекалено тежка, а и няма да ви се наложи да я носите дълго. Реката тече в същата посока, в която сте и вие, и би трябвало да ви изведе до Да’ай Чикица.