Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Бинабик вдигна греблото и оттласна лодката от гредите на хижата. Докато бавно се отдалечаваха, Гелое стоеше нагазила до колене в езерото.
— Помнете — прошепна тя, — щом стигнете потока, който се влива в езерото, потопете греблата във водата. Тишина! Тя ще ви спаси.
Саймън вдигна ръка.
— Сбогом, валада Гелое.
— Сбогом, млади скитнико. — Макар че бяха едва на три лакътя от нея, гласът й вече заглъхваше. — Късмет на всички ви. Забравете страха! Аз ще се грижа добре за момиченцето. — Те се отдалечаваха безшумно, а вещицата постепенно се превърна в неясна сянка, застанала пред предните колове, поддържащи хижата над водата.
Носът на малката лодка пореше водата като бръснач — коприна. Всички наведоха глави, когато Бинабик им даде знак, и тролът безшумно насочи лодката към средата на обвитото в мъгла езеро. Саймън се сгуши в гъстата козина на Куантака и загледа как зад лодката по повърхността на езерото се образуват кръгчета; първо си помисли, че навярно са риби, събудили се рано, за да закусят с мухи и комари. После усети как една капка падна на врата му, а след нея — и още една. Дъждът беше завалял отново.
Когато наближиха средата на езерото, проправяйки си път сред лилиите, пръснати по водната повърхност, сякаш обсипваха пътя на завръщащ се герой, небето започна да се развиделява. Зората не беше предупредила за идването си: чак след няколко часа слънцето щеше да излезе иззад облаците и да заблести. Сякаш някой беше смъкнал от небето един черен слой — първия от множество воали. Редицата дървета, които преди образуваха неясно петно на хоризонта, доби очертания на заслон от очертани на тъмносивото небе върхари. Водата около тях приличаше на черно стъкло, но някои от нещата на брега вече се виждаха. Белезникавите корени на дърветата, които приличаха на преплетени крака на просяци, матовият сребрист блясък на някаква оголена скала — всичко това заобикаляше тайнственото езеро като придворни в някакъв дворец, които очакват появата на актьорите; нещата постепенно се преобразяваха от сиви нощни сенки в изпълнени с живот творения на деня.
Мария внезапно се наведе, за да погледне през носа на лодката, и Куантака се стресна и се сви. Момичето се опита да каже нещо, после се сети, че трябва да мълчи, и само посочи с пръст малко вдясно от носа.
Саймън се вгледа и видя странен силует, разположен сред безразборно разхвърляните, но същевременно някак симетрично разположени дървета; нещо квадратно, като пън, който се различаваше от другите пънове по цвета си — шатра от раиран син плат.
Точно зад нея вече се виждаха още няколко — три или четири, Саймън се намръщи, а после се усмихна презрително. Съвсем в стила на барон Хийферт — дори само това, което беше чул през времето, прекарано в замъка, му беше достатъчно да се сети, че това е именно той — да донесе подобни луксозни вещи насред дивите гори.
Веднага след опънатите шатри брегът на езерото се спускаше надолу и изчезваше на разстояние от няколко лакътя, а после пак се появяваше, като по средата се образуваше тъмно пространство, сякаш някой беше отхапал парче от земята. В този участък клоните на дърветата се спускаха ниско до водата; беше невъзможно да се види дали притокът наистина е там, но Саймън беше сигурен в това.
„Точно както каза Гелое! — помисли си той. — Тя има наистина много, много остър поглед — но това не бива да ме изненадва кой знае колко, нали?“
Саймън посочи тъмната пролука и Бинабик кимна утвърдително: той също я беше видял.
Когато наближиха притихналия лагер, Бинабик трябваше да гребе по-усърдно, за да могат да се движат с необходимата скорост; Саймън — мислеше, че би следвало да усетят течение от вливането на притока — внимателно вдигна греблото си, но Бинабик видя движението му с периферното си зрение, обърна се, поклати глава и промълви съвсем тихо: „Не още“.
Докато преминаваха на по-малко от трийсет лакътя от брега, Саймън забеляза един тъмен силует, който вървеше между стените от небесносин плат. Гърлото му се стегна. Беше часови: под наметалото му се виждаше матовият блясък на метал. Вероятно гледаше към тях, но беше трудно да се каже, тъй като беше вдигнал качулката на наметалото си.
След секунди и останалите го видяха. Бинабик извади от водата греблото си и всички се наведоха, за да се прикрият възможно най-добре. Дори войникът случайно да погледнеше към езерото, може би нямаше да ги забележи, или щеше да помисли малката лодка за носещ се по водата дънер. Саймън обаче беше убеден, че в действителност това е едно твърде дръзко начинание. Той беше наясно, че ако мъжът се обърне, няма как да не ги види, при положение че бяха толкова близо.