Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— И така — каза накрая малкият мъж, — научихме от пътуването в съня, че норните помагат на Елиас. Така предполагаме. Тази странна книга играе някаква роля… навярно. Това е нещо ново. В съня ни се мерна Стормспайк и владенията на планинската кралица. Може би сме научили неща, които все още не разбираме. И все пак аз мисля, че едно нещо не се е променило — трябва да стигнем до Наглимунд на всяка цена. Валада, твоята къща ще ни подслони за известно време, но ако Джосуа е жив, той трябва да узнае за тези неща.
Бинабик неочаквано бе прекъснат от четвърти участник в разговора.
— Саймън — каза Малахиас, — ти каза, че някой ти е извикал в църковния двор. Чул си моя глас. Това бях аз.
Саймън зяпна.
Гелое се усмихна.
— Най-после една от нашите мистерии започна да се разбулва. Продължавай, дете. Кажи им каквото трябва.
Малахиас гневно се изчерви.
— Аз… аз не се казвам Малахиас. Името ми е… Мария.
— Но Мария е момичешко име, — започна Саймън и спря при вида на усмихващата се Гелое. — Момиче? — каза безпомощно той. Вторачи се в лицето на странното момче и внезапно осъзна какво бе то всъщност. — Момиче! — изсумтя той. Чувстваше се страшно глупаво.
Вещицата се закиска.
— Беше очевидно, трябва да призная — или би трябвало да бъде. Тя имаше предимството, че е пътувала с едно момче и с един трол, както и това, че опасните преживелици объркват хората, но аз й казах, че измамата не може да трае дълго.
— Особено през целия път до Наглимунд, а аз съм се запътила натам. — Мария разтърка очите си. — Нося важно съобщение за принц Джосуа от неговата племенница Мириамел. Моля ви не ме питайте какво е, защото не мога да ви кажа.
— Ами сестра ти? — попита Бинабик. — Тя няма да може да издържи дългия път. — Той също оглеждаше с присвити очи Мария, сякаш се мъчеше да разбере как е бил изигран. Сега Мария му изглеждаше съвсем като девойка.
— Тя не ми е сестра — тъжно каза Мария. — Лелет беше прислужница на принцесата. Бяхме много близки. Страхуваше се да остане в замъка без мен и много искаше да дойде. — Тя погледна спящото дете. — В никакъв случай не трябваше да я взимам със себе си. Опитах се да я изтегля на дървото, преди кучетата да ни хванат. Само ако бях по-силна…
— Не е ясно — намеси се Гелое — дали малкото момиче изобщо ще може да пътува. Все още е на ръба на смъртта. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е истината. Трябва да я оставите при мен.
Мария се опита да възрази, но Гелое не искаше и да чуе. Саймън се обезпокои, като видя нещо като искрица на облекчение в очите на девойката. Ядоса се, като си помисли, че тя би изоставила раненото дете независимо колко важно бе посланието до принца.
— Е — каза Бинабик, — докъде стигнахме? Все така трябва да стигнем до Наглимунд, а сме заклещени сред левги гъсти гори и стръмните склонове на Велдхелм. Да не говорим за тези, които ще ни преследват.
Гелое сериозно се замисли.
— Струва ми се — каза тя, — че трябва да прекосите гората и да стигнете до Да’ай Чикица. Това е старо поселище на ситите, отдавна запустяло, разбира се. Там можете да намерите Стаил — стар път между хълмовете, още от времето, когато ситите редовно са пътували оттам до Асу’а — Хейхолт. Сега не го използва никой, освен животните, ала това ще е най-лесният и безопасен маршрут. Сутринта ще ви дам карта. Да, Да’ай Чикица. — Дълбоко в жълтите й очи припламна светлинка и тя бавно наклони глава, сякаш бе потънала в мислите си. Миг по-късно примигна и възвърна обичайната си живост. — Сега трябва да поспите. Всички трябва да поспим. Събитията от днешния ден ме изтощиха и сега съм крехка като върбова клонка.
Саймън не мислеше така. Смяташе, че вещицата е силна като дъб. Ала, както предположи, дори дъбът може да пострада по време на буря.
По-късно, докато лежеше сгушен в наметалото си и чувстваше тежестта на топлото тяло на Куантака в краката си, се опита да изгони мислите за планината. Тези неща бяха твърде непонятни, твърде мрачни. Вместо това се зачуди какво ли си е помислила за него Мария. Момче, както го бе нарекла Гелое, момче, което не знае как изглежда едно момиче. Не беше честно — кога бе имал време да се замисли за това?
Защо го следеше тя в Хейхолт? По поръчение на принцесата? И ако Мария е била в църковния двор — защо? Откъде знаеше името му? Защо си е направила труда да го научи? Той изобщо не можеше да си спомни да я е виждал в замъка — поне не като момиче.