Докато смъртта ни раздели

Може би веднъж дневно тук минава облеченият в зелена униформа пощенски раздавач. Два пъти в седмицата пристига големият сив боклукчийски камион, за да прибере сметта от кофите, но това става обикновено рано сутрин, преди още обитателите на вилите да са отворили очи. Едва ли ще се забележат представители на други професии из този район. Единственият сериозен шум може да бъде предизвикан от някой натруфен пудел, побеснял при вида на бродеща наоколо котка, но лаят му бързо заглъхва.

С оглед на всичко това съвсем не е странно, че тук не се отнасят любезно към частните детективи. От една по-далечна порта излезе жена. В същия миг, в който тя я отвори и застана отпред, облечена в сиво кожено яке с цвета на рунтавото кученце, опъващо каишката в ръката й, аз разбрах, че ме е забелязала. Жената тръгна с такива внимателни крачки, сякаш стъпваше по тънък лед. Под черната й пола се открояваха хубави крака. Когато се приближи към мен, видях, че е около четирийсетгодишна, руса и красива, без видими недостатъци. Фигурата й подхождаше на добре окосените зелени площи и равно подрязаните живи плетове. Но тя вече ме бе изпуснала от погледа си, сякаш се бях разтопил във въздуха заедно с моя „Мини“ и всичко останало. Като че се бях изпарил пред очите й подобно дух от „Хиляда и една нощ“. Погледът й бе студен и прозрачен. Изкашлях се, което накара един мускул на шията й да се свие, но тя ме отмина, продължавайки по пътя си.

Можех да подсвирна след нея, но не го направих, тъй като се опасявах да не й прилошее.

Отново тръгнах нагоре по улицата, минах покрай портата и хвърлих поглед към онази къща. Тя си стоеше все така тиха и забулена: нищо не показваше, че някой се кани да излезе навън.

Върнах се при колата, седнах на шофьорското място и превъртях надолу ръчката на прозорчето, за да глътна свеж въздух. Светлината през септемврийските дни е почти като априлската, но те все пак се различават. Априлските лъчи струят ясни и бели през голите корони на дърветата, а хората вдигат лица към слънцето и очакват с надежда, радост и оптимизъм летните дни. През септември дневната светлина гали земята с лъчи, в които проблясват оттенъците на тъжни златни багри. Тя тежко се промъква през зелените корони на дърветата, чиито листа вече носят знака на есента. Септември прилича на богат мъж, чиито джобове са пълни с пари, но вече не вижда пред себе си друго, освен старостта и смъртта. Върху визитната картичка на месец септември някой е изписал с прозрачни черни букви думата печал.

Септември има дъх на бледочервени рози. Преди безкрайно много години бях седял на една градинска стълба до момиче на моите години и в миг на опияняващо очарование бях разсипал почти белите листа на цветовете на розите върху тъмните й коси. И сега чувствам дъха на розите — спомням си го по-добре от самата нея.

Любовта ни обърква и изумява. През известни периоди от живота си ние се сблъскваме с нея и кръжим, оставяме се да ни плени, преди отново да ни напусне. Любовта определя ролите ни в живота, а ние я следваме безропотно и се подчиняваме на всеки неин знак. В живота ни влиза жена, изпълва няколко години от него, както едно светло същество озарява с фееричността си някоя тъмна стая. Но в следващия миг тя напуска стаята и затръшва вратата зад себе си, а ти оставаш сам вътре, на тъмно.