![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
Джерард понечи да каже, че според него звездата си е просто звезда и че никое джудже не би могло да живее на нея, ала сетне, забелязал изражението по лицето на Тас, внезапно промени решението си.
— Да, мисля, че е вярно.
Кендерът се усмихна. Изправи се на крака и се отупа от праха, поогледа се и приглади по-добре дрехите и кесиите си. В края на краищата, ако Хаос щеше да го настъпва, трябваше да изглежда по-представително.
— Тази червена звезда ще бъде първото място, което ще посетя. Флинт ще се радва да ме види. Сигурен съм, че очаква срещата ни с нетърпение.
— Сега ли смяташ да тръгнеш? — попита Джерард.
— Няма по-подходящо време от настоящето — рече бодро Тасълхоф. — Това е шега, която пътешествениците във времето си подхвърлят — допълни, хвърляйки му едно око. — Всички ние, пътешествениците във времето, се шегуваме с него. Предполага се, че трябва да се засмееш.
— Май не ми е много до шеги — отвърна рицарят. Той постави ръка върху рамото на кендера. — Огледало беше прав. Ти си мъдър, може би най-мъдрото създание, което познавам, и със сигурност най-храброто. Приеми моите почитания, Тасълхоф Кракундел.
Джерард измъкна меча си и му отдаде чест така, както един истински рицар отдава чест на равен нему.
Славен миг.
— Сбогом — каза Тас. — Нека кесиите ти никога не се изпразнят.
Порови в една от своите и извади Устройството за пътуване във времето. Разгледа го с възхищение, прокара пръсти през скъпоценните камъни, които в този миг блещукаха по-ярко, откогато и да било. Въздъхна, премалял от умиление, и после, вдигайки очи към червената звезда, произнесе:
— Готов съм.
— Драконите най-сетне взеха решение. Вече са почти готови за завръщането си на Крин — каза Одила. — И искат да отидем с тях. — Тя се огледа. — Къде е кендерът? Отново ли го изгуби?
Джерард избърса носа и очите си и си помисли за всички дни, в които му се бе искало наистина да изгуби някъде Тасълхоф Кракундел.
— Не се е изгубил — рече, протегна се и улови ръката й. — Вече не.
В този момент от тъмнината проговори един писклив гласец:
— Хей, Джерард, за малко да забравя! Когато се върнеш в Утеха, погрижи се да поправят ключалката на гробницата ми. Счупена е.
28
Долината на огъня и леда
Великаните не ги нападнаха незабавно. Бяха скроили засадата си добре. Елфите бяха уловени в капан в долината и нито можеха да напредват, нито да преминат в отстъпление. Нямаше къде да ходят. Великаните можеха да започнат атаката по всяко време, когато им се стореше подходящо, и очевидно не бързаха.
В този момент елфите бяха готови за сражението, разсъждаваха великаните. Куражът пулсираше във вените им. Врагът се бе появил тъй внезапно и неочаквано, че все още нямаха време да се побоят. Само че нека денят отминеше, нека се спуснеше нощта. Нека елфите полежеха, без да могат да мигнат върху одеялата си, вгледани в огърлицата на заобикалящите ги огньове. Нека преброяха врага си, за да умножат броя им, а на следващия ден заедно със зората стомасите им щяха да се бунтуват, а ръцете им да треперят. Тогава просто щяха да повърнат куража си на земята.
Елфите се групираха незабавно, решени да отблъснат нападението. Движеха се дисциплинирано, без паника, прикривайки се сред израсналите тук-там борови дръвчета и надвисналите канари. Стрелците им търсеха по-високи места, прицелваха се внимателно и чакаха заповед да открият огън. Всеки от тях разполагаше с разумно количество стрели, ала скоро щяха да ги свършат, а нямаше откъде да вземат други. Налагаше се да полагат особени грижи при прицелването, макар че и сами виждаха, че колкото и добре да стреляха, едва ли щяха да разредят съществено броя на враговете си.
Елфите бяха готови. Великаните не атакуваха. Схванал тактиката им, Самар издаде заповед всички да останат по местата си и да не предприемат каквото и да било. Постараха се да хапнат нещо и да поспят, ала без особен успех. Вонята на великаните, подобна на развалено месо, отравяше всяка хапка в устата им. Светлината на огньовете им прозираше през спуснати клепачи. Алхана не спираше да броди сред тях, да им говори, да им разказва истории за миналото в опит да прогони страховете и да влее кураж в сърцата им. Гилтас правеше същото, опитваше се да повдигне духа на квалинестите и да ги обнадежди, без сам да вярва в думите си, съзнавайки, че всеки на негово място с достатъчно здрав разум би мислил по абсолютно същия начин. Все пак усилията им по някакъв странен начин като че успокояваха хората, включително и него самия. Продължаваше да не го разбира. Трябваше му само да вдигне очи и да съгледа огньовете, по-многобройни от звездите по небето. Цинично си даде сметка, че навярно надеждата наистина умира последна.