Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ти го излей, междувременно ще приготвя горещия шоколад. Произведен в Швейцария. Не в Румъния.
Понечи да се извърне, но Аманда я докосна по рамото.
— Може би е по-добре да пропуснем горещия шоколад и да се омитаме оттук, преди някой полицай да е дошъл на проверка.
— Така ли смяташ? — Още докато задаваше въпроса, Лизи знаеше, че Аманда е права.
— Да. Бъз ли те е да се върнеш в кабинета?
— Разбира се, че не.
— Тогава вземи револверчето. Не забравяй, че лампите не работят.
Лизи вдигна капака на малкото бюро и взе фенерчето, което държеше там. Включи го и лъчът му освети помещението. Докато миеше чашите, Аманда отбеляза:
— Ако някой разбере, че сме били тук, няма да е краят на света. Но ако твоите шерифи научат, че сме били въоръжени… и че приблизително по същото време онзи тип се е изпарил от лицето на земята…
Лизи, която беше мислила само как да подмами Дули до Дървото на камбанките и лопатката (Дългуча не бе присъствал дори в най-смелите и фантазии) осъзна, че още има какво да се свърши и че най-добре да се залавя за работа. Професор Удбоди никога не би съобщил за изчезването на старото си приятелче, но не беше изключено човекът да има роднини някъде, а ако на този свят някой имаше мотив да се отърве от Черния принц на инкунксите, това беше Лизи Ландън. Разбира се, липсваше труп, но все пак повечето хора биха казали, че със сестра й са прекарали следобеда и вечерта по изключително подозрителен начин. Отгоре на всичко от полицията знаеха, че Дули я е заплашвал; тя самата им беше казала.
— Ще се отърва от боклуците му.
— Добре — измънка Аманда, без да се усмихне.
14.
Светлината от фенерчето й подейства успокояващо и опасението й, че като е сама, кабинетът ще й се стори призрачен, не се сбъдна. Имаше работа и без съмнение това я мобилизира. Първо прибра патфайндъра обратно в кутията за обувки, после огледа пода. Намери двете стъкла от очилата за нощно виждане плюс няколко алкални батерии, за които предположи, че са част от зарядното устройство. То сигурно се беше пренесло в другия свят, макар че не помнеше да го е виждала; батериите бяха останали тук. Вдигна от пода отвратителния книжен плик на Дули. Аманда или го беше забравила, или дори не беше разбрала на кого е, но така или иначе, полицията не биваше да го намери. Особено в комбинация с револвера. Знаеше, че с експертиза може да се установи дали оръжието наскоро е произвело изстрел — не беше тъпа (пък и гледаше „От местопрестъплението“). Също така знаеше, че експертизата не може да установи дали изстрелът в тавана е бил единствен. Опита се да носи плика така, че да не чува ужасяващото дрънчене на „инструментите“, но не успя. Огледа се за други следи от Дули и не откри нищо. На килима имаше петна от кръв, но анализът щеше да покаже, че е нейната кръв. Разбира се, това щеше да изглежда много подозрително, ако ченгетата видеха какво има в плика, но отървеше ли се от него, всичко щеше да е наред. Вероятно.
„Къде е колата му? Джипът му? Защото знам, че колата, която видях, беше неговата.“
Сега нямаше причина да се тревожи за колата. Беше тъмно, нямаше да я видят. Сега най-много се страхуваше от онова в плика. И за сестрите си. Дарла и Канти, които беше изпратила за зелен хайвер в лудницата „Акадия“ в Дери. За да не попаднат в сортировачката на господин Силвър, версия „Джим Дули“.
Но наистина ли трябваше да се безпокои за тях? Не. Щяха да се вбесят… и да любопитстват…, но щяха да млъкнат, когато Лизи и Аманда им кажеха, че е било абсолютно наложително да постъпят така. Защо? Защото са сестри, ето защо. С Аманда трябваше да подходят внимателно и да скалъпят някакво обяснение (Лизи нямаше представа що за история е нужна, за да обясни цялата каша, но на Скот със сигурност щеше да му хрумне нещо). Нямаше да минат без обяснения, Дарла и Кантата имаха съпрузи. А съпрузите твърде често бяха вратичката, през която тайните излизат на бял свят.
Когато Лизи понечи да си тръгне, змията от книги, която дремеше край стената, прикова погледа й. Тримесечници и алманаси, годишници и специализирани списания, вестници и копия от дипломни работи, посветени на творчеството на Скот. Много от тях съдържаха снимки от един отминал живот — да го наречем СКОТ И ЛИЗИ! ЖЕНЕНИ!
Представи си как студенти разчленяват змията и я натоварват в кашони от известни марки алкохол, нареждат ги в багажника на камион и го подкарват. Към Питсбърг? Боже опази! Лизи не смяташе, че е отмъстителна, но след Джим Дули в ада щеше да завали сняг, преди тя да дари творби на Скот там, където Лудбоди може да ги чете, без да си купи самолетен билет. Не, щеше да ги предостави на библиотека „Фоглър“ към университета в Мейн, намиращ се близо до Клийвс Милс. Представи си как стои и надзирава товаренето на кашоните; може би дори черпи със студен чай студентите след привършване на работата. Те ще изпият чая и ще й благодарят. Един навярно ще и каже колко много харесва книгите на мъжа й, а другите ще добавят колко много съжаляват за загубата й, все едно е починал преди две седмици. Тя ще им благодари. После ще застане на прага и ще гледа как символите на живота й със Скот си отиват с камиона.