Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Мартин? Ти ли си? Бях толкова щастлив, че се обади!
!Ксабу и Рени се обърнаха по посока на непознатия глас с лек акцент, който се чуваше силно и ясно по личния канал. Бушменът избухна в смях, Рени едва се сдържа да не се закикоти. Новодошлият беше закуска — чиния, пълна с яйца и наденици, се носеше из въздуха заедно със сребърни прибори, купа с овесена каша и чаша портокалов сок, които кръжаха около нея като спътници.
— На новия ми сим ли се смеете? — Закуската подскочи леко, имитирайки отчаяние. — Потресен съм.
Безтелесният глас на Мартин прозвуча сърдечно:
— Али, радвам се да те видя отново. Това са мои гости. Не спомена имената им, а Рени нямаше желание да се представя, макар да й беше трудно да се чувства заплашена от плаваща закуска.
Закуската съвсем безцеремонно ги огледа от горе до долу, за да проучи безличните им симове. За първи път във ВР Рени се притесни от сима си.
— Някой трябва да направи нещо за външния ви вид — бе крайната присъда на закуската.
— Не сме дошли за това, Али, но ако някога приятелите ми дойдат тук отново, сигурна съм, че ще се отбият при теб. Принц Али фон Вечно-засмените-кукли беше един от първите истински велики дизайнери на симулирани тела — обясни Мартин.
— Беше? — Дори ужасът му беше дяволит. — Бил съм, значи? Мили Боже, забравиха ли ме вече? Но, миличка, аз пак се казвам само Али. В момента никой не използва тия дълги имена — по моя идея, разбира се. И все пак за мене е чест, че си го спомняш. — Чинията бавно се завъртя, надениците проблеснаха. — Не че и ти си се променила много, Мартин, скъпа моя. Предполагам, решила си за най-уместно изобщо да пренебрегваш модата. Много минималистично. И има какво да се каже за плътността. — Али не успяваше напълно да скрие неодобрението си. — Е, какво те води отново насам? Толкова време мина! Къде да отидем? Тук, във фермата за мравки, тази вечер ще има някаква противна дискусия за етиката и, честно казано, по-скоро бих се предал на РЖ, отколкото да понеса това. Но Синьи Транзиторе ще изнася климатично представление от кабината на центъра за конференции. Той винаги прави страшно интересни неща. Твоите гости биха ли искали да го видят?
— Какво означава климатично представление? — попита !Ксабу. Рени се отпусна, като чу гласа му — стори й се съвсем спокоен. Чудеше се как ли издържа сред цялата тази странна среда.
— О, ами… дъжд, слънце, нали знаете. Вие двамата трябва да сте африканци — толкова определен е този акцент. Познавате ли братята Бингару? Ония умници, дето затвориха мрежата Кампала? Разбира се, те разправят, че било нещастен случай, обаче никой не им вярва. Няма как да не ги познавате.
Рени и !Ксабу трябваше да признаят, че не ги познават.
— Звучи прекрасно, Али — намеси се Мартин, — ала не сме дошли да се забавляваме. Трябва да намерим един човек и ти се обадих, защото познаваш всички.
Рени се радваше, че симът й не показва кой знае какво от израженията на лицето — щеше да й бъде трудно да запази сериозна физиономия. Никога досега не беше виждала закуска да се надува от гордост.
— Така е. Разбира се, че познавам всички. Вие кого търсите?
— Един от по-старите обитатели на Дървесната къща. Прякорът му е Синьото куче Пустинник.
Чинията забави въртенето си. Вилицата и лъжицата се снишиха.
— Кучето ли? Тоя стар сухар? Боже мили, Мартин, че каква работа имаш с него?
Рени не успя да сдържи нетърпението си.
— Знаеш ли къде да го намерим?
— Май знам. В кьошето с паяжините е, заедно с останалите си дружки.
— Кьошето с паяжините ли? — Мартин като че ли се озадачи.
— Така му викаме. Хълмът на основателите. Там е заедно с другите старци. — Тонът на Али подсказваше, че е рисковано дори да се говори за това. — Боже, това пък какво е?
!Ксабу и Рени се обърнаха натам, накъдето май гледаше плаващата закуска. Приближаваха двама яки бели мъже, заобиколени от сонм жълти маймунчета. Единият беше сякаш изваден от някоя изключително тъпа кримка по мрежата — с меч и верига и с дълъг монголски мустак.
— Благодаря ти, Али — обади се Мартин. — Трябва да вървим. Беше чудесно, че се видяхме. Благодаря ти, че се отзова.
Новодошлите очевидно все още приковаваха вниманието на Али:
— О, небеса, не съм виждал подобно нещо от години. Някой трябва бързо да им помогне. — Посудата отново се обърна към тях. — Извинявайте. Такава цена плащаме за свободата — някои хора просто носят, каквото им падне. Значи ще ми се измъкнете просто така? Мартин, миличка, направо съм съкрушен. Е, добре тогава. Целувки!