Ковачница на мрак

Нарад вече беше грозник и щеше да мисли като грозник, но все още бе достатъчно силен, за да натиска главата на скръбта долу, под повърхността, и да намира удовлетворение всеки път, щом я удави. Не го интересуваше повече мек свят, свят, където нежността и топлината са възможни, израснали като ярки цветове. Трябваше непрекъснато да си повтаря това.

Слушаше разговорите в лагера, думите идваха до него от събралите се около огъня или край палатките. Шеги и оплаквания от влажната земя и капризния, но и коварен дим на огъня. И чуваше хрипливия съсък на мечове, хлъзгащи се по брусове, докато се заглаждаха щръбки и се наточваха притъпени ръбове. Нарад беше сред войници, истински войници, и работата им беше тежка и неприятна, и вече се смяташе за един от тях.

Отрядът изчакваше връщането на капитана, Скара Бандарис, който бе продължил до Карканас с няколко войници, за да отведе заложниците джелеки. Изостанал от кервана, още с напукани ребра, с подуто лице и полусляп, Нарад се беше натъкнал на този отряд и го бяха взели със себе си, погрижиха се за него, дадоха му оръжия и кон и сега яздеше с тях.

Войната срещу Отреклите се бе започнала, тук, в този древен лес. Нарад дори не беше знаел, че предстои такава война. Горските хора никога не го бяха впечатлявали особено. Бяха невежи, раждани най-вероятно в кръвосмешение и кротки като агнета. Не бяха кой знае какъв враг и войната не изглеждаше кой знае каква. Няколкото колиби, на които се бяха натъкнали вчера, се оказаха точно каквото Нарад бе очаквал. Един мъж на средна възраст с болно коляно, жена, която го наричаше съпруг, и децата, които бяха родили. Момичето, което се беше крило в колибата, можеше да е било хубаво преди огъня, но почти не приличаше на човек след него, както бе изпълзяла навън. Избиването беше бързо. Професионално. Никакви изнасилвания, никакви изтезания. Точно както трябва — бързо. Нарад си каза, че дори необходимостта може да се балансира с милост.

Проблемът бе в това, че му беше трудно да намери необходимост.

Ефрейтор Бурса му каза, че той и отрядът му били прочистили повечето Отрекли се от тази част на леса — на един ден път във всяка посока. Каза и че било лесно, понеже нямало много воини между тях, само старци, майки и деца. Бурса напомняше на Нарад за Харал и той вече бе усетил инстинктивната си ненавист към него, но този път си мълчеше. Беше си научил урока, а искаше да остане с тези мъже и жени, с тези войници от легиона. Искаше да е един от тях.