Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Кадрах дълбоко, на пресекулки си пое дъх. Мириамел си помисли, че е готов да се разплаче.

— Не мога да отида.

— Не можеш? — почти извика Исгримнур. — Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Твоя идея беше да чакаме до сутринта и чак тогава да отидем в гнездото! Какви ги дрънкаш сега?

Монахът поклати глава, неспособен да срещне погледа на херцога.

— Опитвах се да се успокоя цяла нощ. Цяла сутрин редя молитви — аз! — Той се обърна към Мириамел с изражение на мрачна ирония. — Аз! Но все пак не мога да направя това. Страхливец съм и не мога да отида в… на това място.

Мириамел протегна ръка и докосна рамото му.

— Дори за да спасиш Тиамак? — Тя сложи ръката си внимателно, сякаш монахът се беше превърнал в крехко стъкла. — И както сам каза, дори за да се спасим всички? Защото без Тиамак може никога да не излезем оттук.

Кадрах закри лицето си с ръце. Мириамел почувства полъх на старото си недоверие — бавно се прокрадваше в нея. Дали монахът не разиграваше театър? Какво друго би могъл да таи в главата си?

— Бог да ми прости, господарке — простена той, — но просто не мога да вляза в оная дупка с онези създания. Не мога. — Той потрепери — толкова неволно конвулсивно движение, че просто не можеше да е фалшиво. — Аз отдавна съм се отказал от правото си да бъда наричан човек — промълви Кадрах през разперените си пръсти. — Дори не ме е грижа за живота ми, повярвайте ми. Но… не мога… да отида.

Исгримнур изръмжа от безсилие.

— Добре, дявол да те вземе, това е краят. Трябваше да ти строша черепа още когато се срещнахме, както исках. — Херцогът се обърна към Мириамел. — Не трябваше да ти позволя да ме разубеждаваш. — Той отново отмести пълния си с презрение поглед към Кадрах. — Похитител на деца, пияница и страхливец.

— Да, вероятно трябваше да ме убиеш още първия път, когато имаше възможност — тихо каза Кадрах. — Но те уверявам, че ще е по-добре да го направиш сега, отколкото да ме влачиш в онова кално гнездо. Там няма да отида.

— Но защо, Кадрах? — попита Мириамел. — Защо няма да отидеш?

Той я погледна. Хлътналите му очи и зачервеното от слънцето лице сякаш молеха за разбиране, но мрачната му усмивка подсказваше, че не го очаква.

— Просто не мога, господарке. То… то ми напомня за място, където съм бил. — Той отново потрепери.

— Какво място? — подкани го тя, но той не отговори.

— Ейдон на Свещеното дърво — изруга Исгримнур. — Какво ще правим тогава?

Мириамел гледаше развълнуваните тръстики, които в момента ги скриваха от гнездото на гхантите на няколкостотин лакътя нагоре по потока. Калният бряг край тях миришеше на отлив. Тя сбърчи нос и въздъхна. Какво наистина можеха да направят?