Драконите на изчезналата луна [bg]

Тас седна на сивите камъни и зачака дишането му да се нормализира, а сърцето му най-после да схване, че е престанал да тича и вече не е необходимо да бие така обезумяло. Одила отиде заедно с Огледало, за да направлява стъпките му, и съвсем скоро гласът на сребърния се надигна радостно при срещата му със старите другари. Джерард изостана след тях. Както винаги, не му се искаше да участва в събирането, а вместо това предпочиташе да надникне тук или да разгледа там. Сега гледаше надолу към Тас, а по лицето му се бе изписало най-особеното изражение, което кендерът бе виждал досега.

„Може би има коремни болки“ — помисли си Тасълхоф.

Колкото до него, тъй като не му достигаше въздух, за да каже и една дума повече, реши да използва времето, за да помисли.

— Никога не го бях виждал от тази страна — каза си.

— Какво? — попита Джерард, като приклекна, за да бъде на едно равнище с кендера.

Тас най-после взе решение. Отново си беше възвърнал дар слово и знаеше какво трябва да каже.

— Връщам се.

— Всички се връщаме — съгласи се младият рицар и хвърли раздразнен поглед към драконите. — По някое време.

— Не, нямах предвид това — поклати глава Тас, борейки се с буцата в гърлото си. — Искам да кажа, че се връщам, за да умра. — Успя да се усмихне и да повдигне рамене. — И без друго вече съм мъртъв, нали разбираш, тъй че едва ли можеш да го наречеш голяма промяна.

— Сигурен ли си, Тас? — попита Джерард, като се взря в него с притихнала сериозност.

Тас отново кимна.

— „Мнозина пожертваха прекалено много…“, така каза Огледало. Помислих си го, когато изтичах през ръба на света. Ако умра тук, казах си, където не ми е било писано, всичко останало ще умре заедно с мен. А после знаеш ли какво стана, Джерард? Изплаших се! Никога досега не съм се плашил. — Той разтърси глава. — Не и по този начин.

— Само падането си е достатъчно, за да изкара акъла на всекиго — подчерта младият рицар.

— Не беше заради падането — възрази Тас. — Изплаших се, понеже разбрах, че ако умра, всичко ще бъде по моя вина. Всички саможертви, които са правени през историята: Хума, Магиус, Стурм Блестящото острие, Лорана, Рейстлин… — Той замълча и каза тихичко: — Дори лорд Сот. И безброй други, чиито имена никога няма да науча. Страданията им биха били напразни. Радостите и победите им щяха да бъдат забравени… — Тасълхоф посочи: — Виждаш ли червената звезда? Ей онази там?

— Да — рече Джерард. — Виждам я.

— Кендерите ми разправяха, че хората от Петата епоха вярват, че на нея живее Флинт Огнената наковалня. И че неспирно поддържа пламъците в огнището, за да не забравя никой славните стари дни, за да не помръква надеждата. Мислиш ли, че това е вярно?