Политичестки ред и политически упадък [bg]

Предназначението на по – голяма част от правилата, законите и процедурите в постмаоистки Китай е регулиране на поведението на по – ниските нива на управление и тяхната отзивчивост към по – високите. Ефективността на една политическа система, която разполага само с възходяща, но не и с низходяща отчетност, зависи до голяма степен от решенията и намеренията на висшестоящите. В предишната глава коментирам древния спор между легисти и конфуцианци, в който първите пледират за ясни процедури, а вторите за по – гъвкаво и основано на морала лидерство. Предмодерните китайски правителства утвърждават морални, а не формални правни ограничения над лидерите; процедурите са използват само за регулиране на начина, по който императорът управлява обществото. Съвременното китайско управление независимо от своя реторичен ангажимент към марксизма – ленинизма съхранява тази традиция. Гражданите трябва да разчитат по – скоро на добрите намерения на лидерите, отколкото на някакви формални процедурни ограничения върху тяхната власт.

В ръцете на добри ръководители такава система може действително да функционира по – добре от една демократична система, съблюдаваща върховенството на правото и демократични процедури като многопартийни избори. Тя позволява вземането на важни и трудни решения, без да бъде възпрепятствана от икономически групировки, лобиране, съдебни процеси или обременителни политически коалиции и образоването на обществеността по отношение на нейните интереси. Историческата „утвърдена автономия“ на бързо развиващи се държави в Азия като Сингапур, Южна Корея, Тайван и Япония е обект на повсеместно възхищение. Същото се отнася и за Китай: за разлика от авторитарните режими в други части на света неговите всеобщо споделяни политически цели след 1978 г. са икономическият растеж, стабилността и общодостъпността на публичните услуги. Дън Сяопин и наследилите го партийни лидери осъзнават, че оцеляването на партията зависи от легитимността, която вече не се крепи на идеология, а се обуславя от ефективността на тяхното управление.

Проблемът при тази система е това, което китайците отъждествяват в исторически план с проблема „лошият император“. Една авторитарна система може да функционира много по – бързо и решително от една демократична, но успехът ѝ зависи от продължителната последователност от добри лидери не само в технократския смисъл, но и по отношение на техния ангажимент да служат в полза на обществените интереси, а не на личното си облагодетелстване или лична власт. Династичен Китай решава този проблем чрез сложна бюрократична структура, която ограничава реалните правомощия на суверена, както и със сложна система за обучение на владетелите, която ги сковава в тягостни ритуали. Но и това не предотвратява периодичната поява на лоши, деспотични, мързеливи, некомпетентни или корумпирани императори.