Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Фасулска работа следващия път, хубаво. То я беше видяло. Онова око, голямо като помийна яма, едновременно мъртво и живо, се беше спряло на нея.
— Лизи, толкова си смела — тихо изрече Аманда. Още веднъж погледа полегатия хълм, обрасъл с лупина и някак непознат под все по-силната лунна светлина, и отново притисна лице към шията на Лизи.
— Продължавай да говориш така и още утре те връщам в „Грийнлон“. Затвори очи.
— Готово.
Лизи също затвори очи. За миг осъзна, че топчестата глава е само търбух, проход към чернотата, изпълнена с лоша кръв. Чуваше как Джим Дули още пищи вътре, само че сега звукът беше слаб и примесен с други писъци. С нечовешко усилие прогони от съзнанието си звуците и образите и си представи бюрото от червен клен и „Джамбалая“ песен — на кого другиго? — на Стария Ханк. Имаше време да се сети как отначало със Скот не можеха да се върнат, когато бе станало напечено, защото Дългуча беше подире им, сети се
(причината е в одеялото, Лизи, чувствам го като котва)
за думите на Скот, запита се защо Аманда гледаше с такъв копнеж вечния кораб „Ружите“ (ако това не беше прощален поглед, здраве му кажи) и времето изтече. За пореден път усети как въздухът се завихря и лунната светлина изчезна. Усети го, без да отвори очи. Стори й се, че пада, и двете се озоваха в кабинета, където беше тъмно, защото Дули беше изключил бушоните, но Ханк Уилямс все още пееше „Ивон, любима, оле-оле-оле-ле“, защото дори сега държеше да го чуят.
12.
— Лизи? Лизи!
— Манда, смазваш ме, отмести се…
— Лизи, върнахме ли се?
Две жени в мрака. Една върху друга на пода. „За да изпратят Ивон, с дузини се насъбраха роднини…“ — звучеше стереоуредбата.
— Да, мамка му! Отмести се, не мога да дишам.
— Извинявай… Лизи, легнала си ми на ръката… „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката!“
Лизи успя да се изтърколи надясно. Аманда издърпа ръката си и миг по-късно освободи Лизи от тежестта си. Лизи си пое дълбоко дъх. Ханк Уилямс престана да пее.
— Лизи, защо е толкова тъмно?
— Не помниш ли, че Дули спря тока?
— Той изключи бушоните — поправи я Аманда. — Ако беше спрял тока, телевизорът нямаше да работи.
Лизи би могла да попита защо телевизорът изведнъж беше изгаснал, но не си направи труда. Сега имаше по-важни неща, с които да се занимават. Както се казваше, други точки бяха на дневен ред.
— Да отидем в къщата.
— И аз съм сто процента за това — съгласи се Аманда. Пръстите й докоснаха лакътя на Лизи, спуснаха се по-надолу и стиснаха ръката й. Двете сестри се изправиха заедно.
— Не се обиждай, Лизи, но повече кракът ми няма да стъпи тук — прошепна Аманда.
Лизи я разбираше, обаче самата тя беше претърпяла промяна в чувствата. Спор да няма, преди кабинетът на Скот я плашеше. Две дълги години все отлагаше разчистването му. Но сега най-тежката задача беше изпълнена: с Аманда бяха прогонили призрака на Скот… може би завинаги.
— Отиваме в къщата. Ще приготвя горещ шоколад.
— Може пък да започнем с малко бренди? — продължи Аманда. — Или няма бренди за шантавите дами?
— За шантавите дами — не, обаче за теб има.
Хванати за ръце, тръгнаха към стълбите. Лизи спря само веднъж, когато настъпи нещо. Наведе се и вдигна кръгло стъкълце, дебело около три сантиметра. Досети се, че е от очилата за нощно виждане на Дули, и го захвърли с гримаса на отвращение.
— Какво има? — попита Аманда.
— Нищо. Горе-долу виждам нещо. А ти?
— И аз. Но не ме пускай.
— Няма, скъпа.
Заедно слязоха в обора. Отне им повече време, но им даде много повече сигурност.
13.
Лизи извади най-малките чаши за сок и наля по глътка бренди за двете от бутилка, която измъкна от барчето в дневната. Чукнаха се. Всяка лампа в помещението светеше, дори нощната лампа на малкото бюро в ъгъла, което Лизи използваше, когато попълваше чекове.
— През устата — каза тя.
— И през стомаха — добави Аманда.
— Право в главата — изрекоха в един глас и отпиха. Аманда се преви и изпъшка. Когато се изправи, на бледите й страни бяха цъфнали рози, носът й се беше зачервил. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Какво беше това, мамка му?!
Лизи, чието гърло гореше като лицето на Манда, вдигна бутилката и прочете надписа на етикета: „Бренди «Стар». Произведено в Румъния.“
— Румънско бренди? — облещи се Аманда. — Няма такова животно! Откъде го имаш?
— Подариха го на Скот. Беше направил нещо — забравих какво — но мисля, че му го дадоха с комплект писалки.
— Вероятно е отровно. Излей го в умивалника, аз ще се моля да не умрем.