Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Нямаше горе и долу — това беше първото и най-объркващо нещо. Виртуалните структури на Дървесната къща се свързваха една с друга под всякакви невъзможни ъгли. Нямаше и хоризонт. Във всички посоки се простираше нестройна мрежа от форми, наподобяващи сгради. Беше, помисли си Рени, все едно да застанеш във въображаемия център на литография на Ешер. Виждаше празно синьо пространство, може би небе, което надничаше между някои от странните структури, ала цветът се появяваше под равнището на стъпалата й също тъй често, колкото и над главата й. На други места пролуките бяха изпълнени с дъждовни облаци или със снежни виелици. Много от структурите явно бяха виртуални домове, оформени във всякакви мислими размери и форми — пъстроцветни небостъргачи, кръстосани като мечове при дуел, букети от розови мехурчета, дори една светеща оранжева гъба с врати и прозорци, голяма колкото самолетен хангар. Някои мърдаха и се преобразяваха в нещо друго, докато ги наблюдаваше.
Имаше и хора, или неща, които можеше да са хора — трудно беше да се каже, тъй като кодексът за въплъщение в мрежата тук очевидно беше напълно изоставен, — но имаше и други подвижни неща, които трудно се връзваха с определението „предмет“ — цветни вълни, интерферентни ивици, вихрещи се галактики от пулсиращи петна.
— Просто… просто лудост! — възкликна тя. — Какво представлява всичко тук?
— Това, което тукашните хора искат да бъде. Гласът на Мартин, който толкова я дразнеше преди, сега звучеше успокояващо познато сред цялата тази смахната бъркотия. — Те са отхвърлили правилата.
!Ксабу хлъцна стреснато и Рени се обърна. Един плаващ влекач, покрит с леопардова кожа, се беше появил изневиделица точно до него. Нещо като парцалена кукла изскочи за миг от капитанската кабина, поразгледа ги, след това извика нещо на език, който Рени не разбираше. Влекачът изчезна.
— Какво беше това? — попита Рени.
— Не знам. — Равният глас на невидимата им спътница прозвуча така, сякаш й беше забавно. — Някой спря да разгледа новодошлите. Мога да накарам системата си да превежда от езиците, които се говорят тук, но ми е необходима голяма процесорна мощ.
Пронизителен писък отекна над приглушеното бърборене в слушалките, извиси се и затихна. Рени направи гримаса.
— Аз… как изобщо ще намерим нещо? Тук е пълна лудница!
— Има си начини за действие в Дървесната къща, пък и тя не е цялата такава — увери я Мартин. — Ще намерим някое по-тихо кътче — това тук е обществено място, нещо като парк. Вървете, аз ще ви насочвам.
Рени и !Ксабу поеха към едно от празните пространства между сградите, издигнаха се над една трупа танцуващи мишки в кашмирен десен и се отдръпнаха, за да избегнат сблъсъка с нещо, което изглеждаше като огромен език, подаващ се от изпотената стена на една структура. По настояване на Мартин ускориха ход и шантавата плетеница от всевъзможни форми се замъгли. Въпреки че напредваха бързо, някои неща се движеха със същата скорост. „Жители на Дървесната къща, които идват да ни хвърлят по едно око“ — досети се Рени. Тези любопитни хора се появяваха в такъв странен и обезпокоителен набор от форми и ефекти, че след малко Рени вече не можеше да понася гледката. Упътванията на Мартин бяха прекъсвани от бълбукане и гъргорене — сред звуците отчетливо се долавяха и поздрави.
Огромно непознато на Рени червено цвете клюмна пред тях — беше голямо колкото универсален магазин. По указание на Мартин те забавиха ход, после се издигнаха и потънаха сред венчелистчетата. Когато гората от червени знамена ги обгърна, гъргоренето в ушите им стихна.
Докато се носеха нагоре, във въздуха пред тях проблесна надпис с поздрав на няколко езика. На английски пишеше: Това е наша собственост. Всеки посетител се подчинява на нашите правила — те са каквито ни хрумне по всяко време. Повечето са свързани с уважението към другите. Разрешението за влизане може да бъде отменено без предупреждение. От колектива на фермата за мравки.
— Как така някой може да има частна собственост, ако това тук е анархия? — възмути се Рени. — Ама че анархисти!
Мартин се разсмя.
— Тук ти би се вписала много добре, Рени. Хората си седят и спорят за такива неща с часове.
Вътрешността на цветето — или на симулацията във вид на цвете, напомни си Рени — представляваше обширна пещера, прорязана от коридори и малки открити площадки. Цялата, от пода до тавана, беше кадифеночервена, а светлината не идваше от някакъв определен източник. „Все едно, че се намирам в нечии черва“ — помисли си Рени. Конвенционални симове и техни доста по-нечовешки на вид съответствия седяха, стояха или се носеха, без да се съобразяват с понятията „горе“ и „долу“, и бяха повече от симовете в онова място, което Мартин беше нарекла „парк“. Тук шумовете бяха много по-приглушени, но очевидно се водеха много разговори едновременно.