Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Тя ни каза, че никога вече няма да видим онези, които обичаме. Точно това ни каза. Нали?“
„И какво ни остава?“
„Да бъдем един с друг, предполагам.“
„Ние ще сме собствените си свидетели.“
Достатъчно ли бе това?
„Може би. Засега.“
„Но ето, че вече сме тук. Дошли сме. Флотата, флотата гори — богове, какво направи тя? Нито един транспортен съд не е останал. Изгорени, потънали на дъното край този проклет бряг. Ние сме… отрязани.“
„Добре дошли, Ловци на кости, в империята Ледер.“
„Уви, няма го празничния дух.“
Коварният лед вече беше зад тях, срутилите се планини, които бяха изпълнили морето и изпълзели в разлива Фент, разбивайки на прах всичко по него. Никакви руини, чиято гледка да съзерцава в размисъл някой в далечно бъдеще, никаква следа от човешко съществуване по остърганата скала. Ледът беше унищожение. Не правеше това, което правеше пясъкът — просто да заличава всяка следа. Ледът бе точно това, което бяха замислили Джагът: отрицание, остъргване до гола скала.
Лостара Юил придърпа наметалото си и закрачи след адюнктата към носовата палуба на „Пенестия вълк“. Заслоненият пристан беше пред тях, с шестте кораба, закотвени в залива, сред тях и „Силанда“ — с грамадата от глави на Тайст Андий, скрита под дебелото зебло. Спомни си колко трудно й беше да вземе костената свирка от Геслер. А сред войниците от двете отделения, оставени да командват призрачния съд, единственият, пожелал да я използва, бе онзи ефрейтор, Детсмел. Дори Синн отказваше да я докосне.
Разделянето на флотата бе предшествано от оживени размествания между отделения и взводове. Стратегията за тази война налагаше известно приспособяване и както се очакваше, малцина посрещнаха промените с радост. „Войниците наистина са консервативни.“
„Но поне извадихме Блистиг от реалното командване — по-лош от одъртяло сълзливо псе е тоя.“
Лостара, все още в очакване командирът й да проговори, погледна крадешком към Бойния трон, блокирал устието на залива. Последният кораб на Периш в тези води, засега. Надяваше се да е достатъчно за онова, което предстоеше.
— Къде е отделението на сержант Корд в момента? — попита адюнктата.
— На северозападния нос на острова — отвърна Лостара. — Синн задържа леда…
— Как? — попита не за първи път Тавори.
А на Лостара не й оставаше нищо друго, освен да отговори същото, което бе повтаряла вече безброй пъти:
— Не знам, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Иброн вярва, че този лед умира. Джагътски ритуал, който се руши. Забелязал е водните линии по скалите на този остров — много над предишното най-високо ниво.
Адюнктата не отвърна нищо. Изглеждаше незасегната от студения влажен вятър, ако се изключеше бледото лице, сякаш кръвта се бе отдръпнала от плътта й. Косата й бе подстригана много късо, навярно за да заличи всякакъв намек за женственост.
— Гръб казва, че светът се дави — промълви Лостара.
Тавори се загледа нагоре, към нощния саван.
— Гръб. Поредната загадка.
— Изглежда, може да общува с нахтите, което е, хм… забележително.
— Да общува? Вече ми е трудно да го различавам от тях.
„Пенестият вълк“ се плъзгаше покрай закотвените кораби към каменния кей, на който стояха двама души. Навярно сержант Балм и Детсмел.
Тавори каза:
— Идете долу, капитан, и уведомете останалите, че скоро слизаме.
— Слушам.
„Остани войник — каза си Лостара. Фраза, която шепнеше в ума й по сто пъти на ден. — Остани войник и всичко друго ще отмине.“
С първите утринни лъчи конен ледерийски отряд изтрополи по тесния крайбрежен път — брегът беше вляво, а непроницаемата гъста гора — вдясно. Дъждът се бе разсеял на лепкава, мъгла, усилваща последната прегръдка на мрака. Тътенът на копитата бе странно приглушен и щеше да заглъхне скоро щом отминеше и последният ездач.
Локвите на пътя се успокояваха, размътени от кал. Завихрените валма мъгла бавно се носеха към дърветата.
Един бухал, кацнал на клона на сухо дърво, видя отминаващия отряд. Звуците заглъхнаха, а той си остана неподвижен където си беше, големите му немигащи очи бяха приковани в безредната плетеница от храсти и тръни между тънкостволите тополи. Нещо там не беше съвсем такова, каквото изглеждаше. Повод за безпокойство, достатъчно, за да смути ума на птицата.
Храстите се замъглиха, разпаднаха се сякаш под напора на свирепа буря — макар да нямаше никакъв вятър — и щом изчезнаха, сякаш отникъде изникнаха фигури.
Бухалът реши, че ще трябва да изчака още малко. Макар да бе гладен, изпита някакво странно задоволство, последвано от смътна жалост в ума му, като за нещо… отишло си.