Вихърът на Жътваря

— Слушам, сър.

Войниците се чувстваха застрашени и това беше разбираемо. Едно беше отделение или две да разузнават в челото на колона — изтеглянето поне беше възможно, в традиционния смисъл. Тук, ако изпаднеха в беда, единственият изход беше да се разпръснат. Като командващ предстоящата дълга и хаотична операция, Кенеб беше притеснен. За щурмовата му част от шест отделения щеше да е най-трудно да се прикрива — маговете с него бяха най-уязвими от всички по простата причина, че взводът му трябваше да се задържа назад в марша им навътре в сушата, с основната цел да избягват всякакъв контакт. Колкото до останалата част от легиона му, тя сега беше разпръсната на тридесет левги по брега и се придвижваше на малки части от по десетина войници. Предстоеше да започнат прикрита кампания, която можеше да продължи месеци.

От град Малаз насам в Четиринадесета армия бяха настъпили дълбоки промени. Над многобройните магьосници, чародеи, заклинатели и прорицатели в легионите бе наложен някакъв вид стандартизация, с намерението чародейството да стане основно средство за комуникация. А на отдельонните магове сред морската пехота — сила, която сега разполагаше с толкова тежки пехотинци, колкото и сапьори — универсално бяха сведени някои ритуали на Мокра. Илюзии, които да осигурят камуфлаж, приглушаване на звука и объркване на миризмите.

Всичко това говореше на Кенеб едно. „Тя знаеше. Знаеше го от самото начало. Знаеше къде отиваме и го е замислила.“ За пореден път не беше имало никакви консултации с офицерите. Единствените срещи на адюнктата бяха с онзи ковач Мекрос и с Тайст Андий от Дрифт Авалий. „Какво са могли да й кажат за тази земя? Никой от тях дори не е оттук.“

Предпочиташе да приеме, че е било просто късмет, когато флотата забеляза два едурски кораба, отделили се от другите след буря. Твърде пострадали, за да могат да избягат, те бяха завзети от морските пехотинци. Не лесно — Тайст Едур се оказаха свирепи, когато ги притиснеш, макар да умираха от глад и жажда. Плениха командирите им — но едва след като всички други проклети воини бяха изклани.

Разпитът на едурските офицери беше минал кърваво. Бяха получили достатъчно информация, но корабните дневници и карти се бяха оказали най-полезните за тази странна кампания. „Хм, «странна» е твърде мека дума за това. Вярно, флотилиите на Тайст Едур се сблъскаха с империята ни — или бившата вече наша империя — и нанесоха пълно унищожение над народи под формалната ни закрила. Но не е ли всичко това проблем на Ласийн?“

Адюнктата пък не пожела да се откаже от титлата си. Адюнкта на кого? На жената, която бе направила всичко възможно, за да я убие? Какво впрочем се беше случило в онази нощ в Твърдината на Мок? Единствените други свидетели освен Тавори и самата императрица бяха мъртви. Т’амбър. Калам Мекхар — „Богове, тази загуба ще ни терзае всички.“ Кенеб тогава се зачуди — и още се чудеше — дали целият погром в град Малаз не е замислен между Ласийн и скъпата й адюнкта. Всеки път щом това подозрение зашепнеше в него, в ума му изникваха същите възражения. „Тя нямаше да се съгласи за убийството на Т’амбър. А и самата Тавори едва не загина. А Калам?“ Освен това дори Тавори Паран не беше чак толкова студена, за да приеме жертвата на уикците само за да се поддържа някаква проклета лъжа. Нали?