Вихърът на Жътваря

Да се озовеш сам, откъснат, с окаяна, гърчеща се в ръцете ти армия, е най-големият кошмар за един командир. „А да бягаш през океанската пустош е още по-лошо.“

Гневът ги беше обединил за известно време. Докато истината не започна да се забива в главите им като личинки на паразити под кожата. Отечеството им бе поискало смъртта на всички. Нямаше вече да видят семейство — жени, съпрузи, майки и бащи. Никакви деца, които да подрусваш на коляно, докато прехвърляш числа в главата си — и се чудиш очите на кой съсед са наведени. Никакви пропасти, които да прехвърлиш, никакво скъсано, което да кърпиш. Всички обичани все едно са мъртви.

Армиите стават непокорни, когато се случи това. Зле е почти толкова, колкото при липса на плячка и на заплащане.

„Бяхме войници на империята. Семействата зависеха от заплатите ни, данъчните облекчения, откупванията и пенсиите. И много от нас бяха достатъчно млади, за да мислят за отписване, да си създадат нов живот, такъв, който не включва размахване на меча и гледане в очите на някой озъбен катил, който се опитва да те посече. Някои от нас бяха адски уморени.“

„Тъй че какво ни крепи заедно?“

„Е, никой кораб не иска да плава сам, нали?“

Но Юмрук Блистиг знаеше, че тук има нещо повече. Засъхналата кръв скрепваше всичко като лепило. Изгарящата рана на предателството, жилото на гнева. И командир, която бе пожертвала собствената си любов, за да се погрижи за оцеляването на всички.

Твърде много дни и нощи беше прекарал на „Пенестия вълк“, застанал само на пет крачки от адюнктата. Гледаше вкочанения й гръб, докато тя бе вперила поглед в буйните морски води. Жена, която не издаваше нищо, но някои неща никой смъртен не може да скрие — и едно от тези неща е скръбта. Беше я гледал и се беше чудил. Щеше ли да преодолее тя това?

Някой — може да беше Кенеб, който понякога като че ли разбираше Тавори по-добре от всеки друг, може би дори от самата нея — бе взел съдбовно решение. Адюнктата бе загубила своя съветник. В град Малаз. Съветничка по-точно — и любовница. Вече може би нищо не можеше да се направи за любовницата, но ролята на съветник бе официален пост, необходим за всеки командир. Не мъж, разбира се — трябваше със сигурност да е жена.

Блистиг си спомни онази нощ, когато единадесетата камбана прокънтя на палубата — разкъсаният флот, с перишките Бойни тронове по фланговете, се намираше на три дни източно от Картуул, в началото на възвиващата на север дъга, която да ги преведе покрай неспокойните, гибелно опасни проливи между остров Малаз и брега на Корел — и адюнктата стоеше сама точно пред носовата мачта, вятърът дърпаше настървено промазаната й пелерина и караше Блистиг да си мисли за врана с прекършени криле. Появи се втора фигура и се спря от лявата страна на Тавори. „Където щеше да стои Т’амбър, където би стоял всеки съветник на командир.“