Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Но Ласийн го е правила това и преди. С Дужек Едноръкия и Воинството. А тогава сделката включваше унищожението на Подпалвачите на мостове — така изглежда поне. Тъй че… защо не?“
„Какво щеше да стане, ако просто бяхме влезли в града? Да избием всеки проклет глупак, който се изпречи на пътя ни? Ако бяхме отишли с цялата сила с Тавори горе до Твърдината на Мок?“
Гражданска война. Знаеше, че това е отговорът на тези въпроси. И не можеше да види изход дори след месеци и месеци премисляне.
Нищо чудно тогава, че всички тези неща го глождеха отвътре, а той знаеше, че не само с него е така. Блистиг вече не вярваше в нищо, като се почнеше с него самия. Очите му сякаш отразяваха някакъв спектър от бъдещето, който можеше да види само той. Вървеше като вече умрял — тялото му отхвърляше онова, което умът знаеше, че е неопровержима истина. И бяха загубили Тене Баралта и неговите Червени мечове, макар че това като че ли не беше чак толкова трагично. „Всъщност вътрешният кръг на Тавори е до голяма степен изчезнал. Изрязан. Гуглата знае, мястото ми никога не е било там — поради което съм тук, в това проклето мокро блато, наречено гора.“
— Събрахме се и чакаме, Юмрук.
Кенеб примига и видя, че капитанът му е дошъл. „Стои… чака… от колко време?“ Примижа към изсветляващото небе. „Проклятие.“
— Добре. Ще тръгнем навътре, докато не намерим някакъв сух терен.
— Ясно.
— А, капитане. Избрахте ли си мага, който ви трябваше?
Очите на Фарадан Сорт се присвиха за миг; в сивата светлина чертите й изглеждаха по-сурови от всякога. Тя въздъхна и отвърна:
— Мисля, че да, Юмрук. От отделението на сержант Грайп. Бийк.
— Него ли? Сигурна ли сте?
Тя сви рамене.
— Никой не го обича, тъй че няма да негодуват за загубата.
Кенеб изпита леко раздразнение. Заговори й тихо:
— Задачата ви не е самоубийствена мисия, капитане. Не съм напълно убеден, че тази система за свръзка с магия ще действа. А започнат ли отделенията да губят маговете си, всичко ще се разпадне. Вие вероятно ще се окажете единствената връзка между всички части…
— Щом намерим коне — прекъсна го тя.
— Правилно.
Тя го изгледа продължително.
— Бийк има умения на следотърсач, Юмрук. Твърди, че може да надушва магия, което ще му помага да намираме войниците ни.
— Е, добре. Време е да се придвижваме навътре, капитане.
— Слушам, Юмрук.
След малко четиридесетината войници от командния взвод на Кенеб с усилие си пробиваха път през зловонното черно блато. Жегата се усилваше. Гладни насекоми кръжаха на гъсти рояци. Разговори почти нямаше.
„Никой от нас не е сигурен в това, нали? Намирате Тайст Едур — това е земя на потисници — и ги избивате. Вдигате ледериите на въстание. Да, вдигате гражданска война, същото, заради което побягнахме, за да го избегне Малазанската империя.“
„Не е ли странно, че сега носим на друга държава онова, което не поискахме да причиним на себе си?“
„Устоите на този морал са толкова твърди, колкото това проклето блато под краката ни. Не, не ни радва това, адюнкта. Изобщо не ни радва.“
Бийк не разбираше много какво става. Всъщност той щеше да е първият, готов да си признае, че не разбира много от нищо, освен може би от заплитане на магия. Единственото, което знаеше със сигурност обаче, бе това, че никой не го обича.
Връзването му за колана на тази плашеща жена капитан сигурно щеше да се окаже лоша идея. На външност му напомняше за майка му, което трябваше да убива всякакви похотливи мисли. Трябваше, но не ги убиваше, което за него беше малко притеснително, ако се замислеше, но той не се замисляше. Много де. Все едно, за разлика от майка му, тя нямаше навика да го пляска по челото на всеки завой, а това беше утешително.
— Родих се като глупаво момче на много богати благородни родители. — Обикновено това бяха първите думи, които казваше на всеки, с когото се запознаеше. Следващите бяха: — Затова и станах войник, за да мога да съм си с такива като мен. — Скоро след това разговорите замираха, което го натъжаваше.
Обичаше да си поговори с другите отдельонни магове, но дори и с тях не можеше да изрази дълбоката си до костите любов към магията.
— Мистерия — казваше той и кимаше, — мистерия, нали? И поезия. Това е магията. Мистерия и поезия, така казваше майка ми на брат ми, когато се шмугваше в леглото му в нощите, когато баща ми беше някъде другаде. — Живеем в мистерия и поезия, скъпи — казваше му, а аз трябваше да се преструвам на заспал, защото надигнех ли се, тя щеше да ме набие много лошо. Обикновено не го правеше това, с юмруците, искам да кажа. Повечето ми възпитатели го правеха, тъй че на нея не й се налагаше. Но аз се надигнах и това я побърка. Домашният лечител каза, че едва не съм умрял онази нощ — и така научих за поезията.