Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Блистиг можеше да си спомни всяка дума.
— Имало е армии. Обременени с имена, наследство от сблъсъци, от битки и предателства. Историята зад името е тайният език на всяка армия — този, който никой друг не може да разбере, още по-малко да сподели. Първият меч Дасем Ълтър — Равнините на Унта, Грисианските хълмове, Ли Хенг, Ю’Гатан. Подпалвачите на мостове — Рараку, Черното псе, Мотският лес, Пейл, Черен Корал. Седма на Колтейн — мостът Гелор, бродът Ватар и Денят на чистата кръв, Санимон, Пропада.
— Някои от вас споделят от тях — с другари, вече паднали, вече превърнали се в прах. Те са за вас пропуканите съсъди на вашата скръб и вашата гордост. И не можете задълго да стоите на място, за да не се превърне земята в бездънна кал около нозете ви. — Очите й се сведоха за миг, после тя вдигна глава и огледа редиците сурови лица пред нея.
— Сред нас, сред Ловците на кости, нашият таен език е започнал. Жесток в рождението си при Ейрън, зацапан в река от стара кръв. Кръвта на Колтейн. Знаете това. Няма защо да ви го казвам. Ние имаме своята Рараку. Имаме своя Ю’Гатан. Имаме град Малаз… В гражданската война на Тефт един боен главатар пленил армията на своя съперник и след това я унищожил. Без да убие нито един човек. Просто дал заповед да отсекат показалеца на дясната ръка на всеки воин. След това осакатените войници били върнати на съперника на бойния главатар. Дванадесет хиляди безполезни мъже и жени. Да ги изхрани, да ги върне по домовете им, да преглътне горчивия вкус на поражението. Аз… тази история ми бе напомнена, наскоро.
„Да — помисли си Блистиг тогава, — и мисля, че знам от кого. Богове, всички го знаем.“
— Ние също сме осакатени. В сърцата си. Всеки от вас знае това. И затова носим, вързани на коланите ни, парчета кост. Наследство от един отсечен пръст. И да, не можем да не изпитваме горчивина. — И замълча. Мълча дълго и самата тишина сякаш застърга в черепа му.
После продължи:
— Ловците на кости ще говорят на нашия таен език. Плаваме, за да добавим ново име към своето бреме, и дано то да се окаже последното ни. Не го вярвам, но има облаци пред лика на бъдещето — не можем да видим. Не можем да знаем… Остров Сепик, протекторат на Малазанската империя, сега е обезлюден. Осъден на безсмислено клане: всеки мъж, дете и жена. Знаем лика на убиеца. Видяхме черните кораби. Видяхме развихрената жестока магия. Но ние сме малазанци. И оставаме малазанци, каквато и да е присъдата на императрицата. Достатъчно основание ли е това да дадем отговор? Не. Състраданието никога не е достатъчно. Нито жаждата за мъст. Но засега и за това, което ни очаква, може би ще стигнат. Ние сме Ловците на кости и плаваме към ново име. Отвъд Ейрън, отвъд Рараку и отвъд Ю’Гатан, сега прекосяваме света, за да намерим първото име, което ще бъде истински нашето. Несподелено от никой друг. Плаваме, за да дадем отговор. — Тя спря за миг. — Има и още нещо. Но нищо повече няма да кажа за него освен тези думи: Това, което те очаква в сумрака на отминаващия стар свят, ще остане… незасвидетелствано. Думите на Т’амбър. Сурови са и като нищо може да подхранят злоба, ако в слабостта си го позволим. Но на тези думи аз казвам това, като ваш командир: Ние ще сме собствените си свидетели и това ще е достатъчно. Трябва да е достатъчно. Трябва да е предостатъчно.
Дори и сега, след повече от година, Блистиг се чудеше дали Тавори беше казала каквото трябва. Всъщност не беше съвсем сигурен какво беше казала. В смисъла му. „Засвидетелствано, незасвидетелствано, има ли всъщност някаква разлика?“ Но знаеше отговора на това, макар да не можеше точно да изрази какво знае. Нещо раздвижено в дълбините на душата му, все едно мислите му бяха черни води, галещи невидими скали, огънати във форми, които дори невежеството не може да промени.
„Добре, възможно ли е да има някакъв смисъл в това? Не мога да го изразя.“
„Но проклет да съм, тя го направи. Тогава. Направи го.“
Незасвидетелствано. Престъпление имаше в това понятие. Дълбока несправедливост, срещу която той негодуваше. „Мълчаливо. Като всеки друг войник в Ловците на кости. Може би. Не, не греша — виждам нещо в очите им. Усещам го добре. Негодуваме срещу несправедливостта, да. Защото каквото и да направим, няма да бъде видяно от никого. Съдбата ни няма да бъде претеглена.“
„Тавори, какво си събудила в нас? И, Гуглата да ни вземе, какво те кара да мислиш, че изобщо сме достойни за него?“
Дезертьорства не бяха последвали. Това не го разбираше. Не мислеше, че изобщо ще може някога да го разбере. Онова, което се беше случило в онази нощ, случилото се по време на онази странна реч.