Вихърът на Жътваря

— Още някой да се оплаче и ще си отрежа лявата цица.

Полукръг от лица я гледаше влюбено. Добре. Доволна беше от начина, по който винаги действаше това.

— Добре, че плуването те показа — каза Боул.

Сержант Хелиан изгледа намръщено едрия войник. Показало я?

— Тежките са тъпаци, нали знаеш? Така. — Погледна надолу и се помъчи да преброи буренцата ром, които бе успяла да извлече от трюма, преди пламъците да побеснеят. Шест, може би десет. Девет. Махна да разкара мъглата пред очите си. — Всеки да отвори място в мешката си. По едно за всеки.

Тъчи-Бретлес попита:

— Сержант, не трябва ли да намерим Ърб и отделението му? Трябва да са наблизо. — След това ефрейторът й проговори отново, този път с друг глас: — Той е прав. Боул, я пак кажи откъде дойде? Нагоре по брега ли вървеше, или надолу?

— Не помня. Тъмно беше.

— Чакай малко — каза Хелиан и пристъпи настрана да запази равновесие на клатещата се палуба. Не, клатещата се земя. — Ти не си от отделението ми, Боул. Върви си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна той и примижа към обкръжаващите ги дървета. — Тъкмо няма да нося разни шибани буренца с проклет ейл. Виж се, сержант, цялата си опърлена.

Хелиан се стегна.

— Чакай малко, говорим за важни провизии. Но ще ви кажа кое е много по-лошото. Бас слагам, че някой е видял огъня — и се надявам глупакът, дето го запали, да е на купчина пепел сега, това се надявам. Някой го е видял, със сигурност.

— Сержант, те подпалиха всички кораби — каза друг от войниците й. Брада, широки рамене, здрав като пън и сигурно не много по-умен. Как се казваше пък тоя?

— Ти кой беше?

Мъжът я погледна сънено.

— Балгрид.

— А, да. Балгрид, я се опитай сега да ми обясниш как някой глупак е преплувал от кораб на кораб, за да ги подпали? Не можеш, нали? Точно така си мислех.

— Някой иде — изсъска отдельонният сапьор.

Онзи… а бе как се казваше? А, да — Мейби. А онзи до него беше Лютс. И Тавос Понд — онзи високият. Високите войници ги дупчеха със стрели в челата. Защо тоя още не беше умрял?

— Някой да има лък? — попита тя.

Шумолене в храстите и двама души се появиха от тъмното.

Хелиан зяпна първия. Изпитваше необясним прилив на гняв. Почеса се замислено по брадичката, мъчеше се да си спомни нещо за този войник с тъжно лице. Гневът се изцеди, заместен от сърдечна привързаност.

Боул пристъпи покрай нея.

— Сержант Ърб, слава на Гуглата, че ни намерихте.

— Ърб? — Хелиан се вторачи в кръглото лице на мъжа. — Това ти ли си?

— Намери го рома, нали?

Лютс зад нея каза:

— Съсипва си черния дроб.

— Черният ми дроб си е добре, войник. Просто трябва да се изцеди.

— Да се изцеди?

Тя се обърна и изгледа ядосано отдельонния лечител.

— Виждала съм черни дробове, Кътър. Големи гъби, пълни с кръв. Излива се, като го разрежеш.

— Май говорите за белия дроб, сержант. Черният е едно плоско нещо, кално-кафяво или тъмночервено…