Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Главата на Тавори се извърна изненадано и се размениха думи — твърде тихо за ушите на Блистиг.
„Адюнктата е самотна. Както и друга една жена, привидно също така обладана от скръб като самата Тавори, но тя притежава нерв, ярост, закалена като ейрънска стомана. Нетърпимост, нещо, което може би е точно необходимото тук.“
„Ти ли беше, Кенеб?“
Разбира се, Лостара Юил, бивш капитан в Червените мечове, а сега само един от многото прокудени войници, не бе проявила никаква склонност да кани жена в леглото си. Както и никого всъщност. И все пак не беше изтезание да я гледа човек, стига да имаш вкус за счупено и разкрасено след това стъкло. Както и татуировките парду. Но също толкова вероятно беше адюнктата да не мисли с тези понятия. Твърде рано. Неподходяща жена.
Офицери из флотата донасяха за приказки за бунт между войниците — с изключение, колко странно, на морските пехотинци, които като че ли изобщо не бяха способни да мислят за нещо друго освен за храна или играта на „нощви“. Поток от донесения, неизменно представяни с изнервен тон, а адюнктата като че ли не желаеше или не можеше дори да се притесни.
„Можеш да изцериш раните на плътта, но други са тези, от които кърви и линее душата.“
След онази нощ Лостара Юил се вкопчи в сърдитата Тавори като проклет кърлеж. Съветник на командира. Разбираше ролята си. При липсата на указания от страна на командира Лостара Юил бе поела задачата да ръководи почти осем хиляди окаяни войници. Първата необходимост бе да се изчисти проблемът със заплащането. Флотата плаваше към Тефт, дребно кралство, раздробено от малазански нахлувания и гражданска война. Трябваше да се закупят припаси, но нещо повече, войниците имаха нужда от отпуска, а за това трябваха не само пари, а и обещание за повече в бъдеще, за да не изчезне цялата армия по задните улици на първия пристанищен град.
Армейската храна не можеше да захрани дължимото.
Ето защо Лостара залови Банашар, бившия жрец на Д’рек. Хвана го и го притисна. И изведнъж ковчежетата се оказаха препълнени.
„Защо Банашар? Как е разбрала Лостара?“
„Гръб, разбира се. Мършавият изтърсак, дето се катери по реите с онези не съвсем нормални бок’арал — веднъж не съм го видял долу, колкото и да е жестоко времето.“ И все пак Гръб по някакъв начин бе разбрал за скритото имане на Банашар и по някакъв начин бе донесъл на Лостара Юил.
Четиринадесета армия изведнъж забогатя. Толкова много раздадено наведнъж щеше да е бедствено, но Лостара знаеше това. Достатъчно, за да се види, за да се разбягат слуховете като белки по всеки кораб във флотата.
Но типично за войнишките нрави, скоро след това бойците зароптаха за нещо друго и този път съветничката на адюнктата не можеше да направи нищо, за да им даде отговор.
„Къде отиваме, в името на Гуглата?“
„Още ли сме армия и ако сме, за кого се бием?“
Оказа се, че идеята да станат наемници не се приема никак добре.
Според приказките Лостара Юил го бе постигнала с Тавори една нощ в каютата на адюнктата. Нощ на писъци, на проклятия — и може би на сълзи. Или се беше случило нещо друго. Просто Лостара да е уморила командира си, както войниците червеи на самия Д’рек глозгат глезените на земята. Каквито и да бяха подробностите, адюнктата се беше… събудила. Цялата Четиринадесета бе едва на дни, преди да се разпадне.
Изпратен бе сигнал за сбор, за Юмруците и офицерите с ранг от капитан нагоре, на борда на „Пенестия вълк“. И за изумление на всички Тавори Паран се появи на палубата и държа реч. Синн и Банашар присъстваха и с помощта на магия думите на адюнктата бяха чути от всекиго, дори от моряците по такелажа и на вранските гнезда.
Проклета от Качулатия реч.
От Тавори. Стискаше устни по-здраво от котка на циците на Тогг — но говореше. Не дълго, не сложно. Никакво вдъхновяващо красноречие, никаква гениалност. Речта беше проста, всяка дума бе взета сякаш от прашната земя и нанизана на опърпана връв, не заплюта дори, за да стане по-лъскава. Нито един скъпоценен камък не можеше да се види в тия думи. Никакви бисери или опали, никакви сапфири.
„Груб гранат, в най-добрия случай.“
„В най-добрия.“
На оръжейния колан на Тавори бе вързано кокалче от човешки пръст. Пожълтяло, овъглено в единия край. Тя постоя мълчаливо известно време, грубоватото й лице изглеждаше изпито, състарено, помръкналите й очи бяха като сива слюда. Когато най-сетне заговори, гласът й беше тих, странно някак отмерен, лишен от всякакво чувство.