Вихърът на Жътваря

— Ами, то просто, капитан. Ние тук идва и маха всичък лед. Брулиг ни награждава. Почетни гости. Сега му правим компания. Усмихва се мило и непрекъснато. Ние също мили.

— Мили идиоти според мен — изръмжа мъжът отвън, сигурно първият помощник-капитан. — Хайде, че ми се умориха ръцете — дръпни се настрана и ми дай да го оставя това проклето буре.

Галт хвърли поглед към Мейсан Джилани, а тя му каза на малазански:

— Защо ме гледаш мен? Аз съм тук само да държа езика на тоя увиснал.

Брулиг облиза потта от устните си. „Въпреки че го знам, защо все още действа? Толкова ли съм глупав?“

— Пуснете ги — каза той тихо. — За да мога да ги успокоя и да ги отпратя.

Галт отново погледна към Мейсан Джилани и макар тя да си замълча, явно си съобщиха нещо, защото той сви рамене и отстъпи.

— Идва ейлът.

Двама души влязоха в залата. Отпред беше Скорген Кабан Хубавия. Което означаваше… да. Бъдещият крал се усмихна.

— Шурк Елале. С един ден не си се състарила, откакто те видях за последен път. И Скорген — остави това буре долу, преди да си си изкълчил рамото, не ти ли стигат другите недъзи? И го отвори, та всички да пием по едно. О — добави той, като забеляза как двамата оглеждат войниците: Скорген едва не подскочи, като видя Лоуб с арбалета в ъгъла, — това са някои от почетните ми гости. При вратата е Галт. В ъгъла е Лоуб, а тази прелестна дама тук с едната ръка зад стола ми е Мейсан Джилани.

Шурк Елале взе един от столовете до вратата и го издърпа срещу Брулиг. Седна, скръсти крак връз крак и отпусна ръце в скута си.

— Брулиг, побъркано измамно и нещастно копеле! Ако бяхме сами, щях да ти извия мършавия врат тутакси.

— Не мога да кажа, че съм изненадан от неприязънта ти — отвърна Шейк Брулиг, почувствал се изведнъж комфортно с малазанските си телохранители. — Но знаеш ли, изобщо не беше толкова лошо или грозно, колкото си мислиш. Ти просто изобщо не ми даде възможност да се обясня…

Усмивката на Шурк бе едновременно и красива, и страшна.

— Ти никога не си бил от тези, които се обясняват.

— Човек се променя.

— Това май ще ти е за първи път.

Брулиг се сдържа да свие рамене, тъй като това щеше да отвори гадна цепка в гърба му. Вместо това вдигна ръце с дланите нагоре и каза:

— Да оставим настрана оная история. „Немряща благодарност“ си стои цял и непокътнат в пристанището ми. Стоката е разтоварена и кесията ти е пълна с монети. Предполагам, че те сърби час по-скоро да напуснеш нашия блажен остров.

— Нещо такова — отвърна тя. — Уви, изглежда, ще се позатрудня да получа, хм, разрешение. Заради онзи проклет кораб, най-големия, който съм виждала, дето е блокирал изхода в момента, а и някаква бърза бойна галера пристава на главния кей. Знаеш ли — добави тя с нова усмивка, — това започва да ми прилича на нещо като… хм… блокада.

Ножът се отдръпна от гърба на Брулиг, Мейсан Джилани го прибра в канията и заговори на език, какъвто Брулиг не беше чувал никога.