Ковачница на мрак

Статуетките, маските, изделията от мъниста — всичко сега бе изгубено в изгорелите колиби.

Някой беше врязал лъкатушеща линия на гърдите на мъртвото момче. Изглежда, почитането на речния бог вече беше смъртна присъда.

Нямаше да погребе тези мъртви. Щеше да ги остави да лежат където си бяха. Поднесени на земята и дребните хранещи се с мърша твари, които щяха да ги отнесат, късче по късче, докато заличаването на плът и спомен станат едно.

Рисуваше с пръстите си, подреждаше в ума си къде лежат телата едно спрямо друго. И колибите, и мъртвото куче, и как слънчевата светлина се бореше през дима, за да накара всеки детайл да закрещи.

После срита мулето, то плахо прекрачи през тялото на момчето и за най-кратък миг скри всичко в сянка.

В света на нощта, обещан от Майка Тъма, толкова много неща щяха да останат завинаги невидими. Започна да се чуди дали това ще е милост. Започна да се чуди дали това е тайната на обещания й благослов към всички нейни вярващи, към децата й. „Мрак, сега и вовеки веков. За да можем да понесем нещата.“

Двайсетина коня поне бяха минали по пътя, на който беше сега. Убийците се придвижваха на запад. Като нищо можеше да ги срещне, ако бяха спрели на лагер, за да отдъхнат след нощта на убийството. Като нищо можеха да го убият. Или просто да го нахранят.

Беше му все едно. Имаше десет хиляди лица в главата си и всички те бяха еднакви. Споменът за Енесдия сега изглеждаше далечен. Бъдеше ли пощаден, щеше да тръгне за нея, в отчаяната си потребност. Защото не смееше да нарисува красотата, защото не смееше да изповяда любовта. Тя беше там, където боговете на цвета сбираха целия блясък в свое притежание. Беше там, където той щеше да намери прерождение на вярата си.

Всеки художник е изтерзан от лъжи. Всеки художник се бори да намери истини. Всеки художник се проваля. Някои се връщат, приели тези удобни лъжи. Други слагат край на живота си в отчаяние. Други се напиват в гробницата или тровят всеки, който се доближи достатъчно, за да го докоснат и наранят. Някои просто се предават и потъват в самота. Малцина откриват собствената си посредственост — и това е най-жестокото откритие от всички. Никой не намира пътя си към истините.

Ако преживееше няколко дъха от този миг, или ако живееше сто хиляди години, щеше да се бори… за нещо, за истина, която не можеше дори да назове. Беше, навярно, богът зад боговете на цвета. Богът, който предлагаше и сътворение, и разпознаване, който постановяваше законите на същността и на разбирането, на външното и вътрешното, и разликата между двете.

Искаше да срещне този бог. Искаше да поговори с този бог. Искаше, над всичко друго, да погледне в очите му и да види в тях истината на лудостта.

„С четка и страст ще направя бог.

Почакайте.“

Но в този момент, докато яздеше през мечове от светлина и плащаници от сянка, по дирята на сляпата диващина, самият Кадаспала беше като човек без очи. Нарисуваното лице беше навсякъде. Пръстите му не можеха да спрат да го рисуват във въздуха, като тайнствени заклинания, като призовавания на невидими сили, като проклятие на маг и като вещерска закрила против зло. Пръсти, които можеха да затворят рана с едно докосване, които можеха да разплетат стегнатите възли на времето и да сътворят наново свят, все още гъмжащ от възможности — които можеха да направят всички тези неща, но продължаваха с драскулките си, пленени от лице на смъртта.